Робърт Паркър - Момиче за сто долара

В 13:17 ч. Ейприл и Лайънел излязоха от ресторанта с двама мъже в костюми. Нито един от четиримата не изглеждаше много доволен. Мъжете с костюмите се качиха в една лимузина. Аз си записах номера на колата.

— Това детективска работа ли беше? — обади се Хоук. Кимнах.

— Всичко опира до правилния метод.

— Гледам и се уча — отвърна той. — Продължаваме да следим Ейприл и Лайънел, нали?

— Освен ако не се разделят.

Не се разделиха. Хванаха такси на Хъдсън Булевард и потеглиха обратно към Уест Сайд.

— Искаш ли да си купя шофьорска шапка? — обади се Хоук зад волана. — Като главния герой от „Да возиш мис Дейзи“?

— Не — отвърнах.

Използвах чудото на мобилните телефони, за да се свържа с Корсети. Той не вдигна. Оставих му съобщение да ми се обади и той го направи след час и петнайсет минути.

— В града ли си? — попита той, когато вдигнах.

— Аха. В Уест Сайд, до парка.

— Нивото на престъпността сигурно ще падне главоломно — предположи той.

— Можеш ли да провериш един регистрационен номер?

— Естествено — отвърна той. — Дай ми нещо да се занимавам. Май не сме имали ново убийство поне от петнайсет-двайсет минути.

Междувременно проследихме Лайънел и Ейприл до 81-ва улица. Спряхме на един ъгъл, когато таксито ги остави пред сграда с голям бароков навес, който пазеше входа от дъжда. Портиерът излезе и им отвори вратата. Известно време не се случи нищо, докато плащаха на шофьора. После двамата слязоха от колата и пристъпиха под навеса. Портиерът затвори вратата и таксито се отдалечи. Лайънел и Ейприл влязоха в сградата.

Когато се изгубиха от поглед, Хоук спря колата под наем пред входа на сградата. Портиерът му отвори вратата. Слязох сам от другата страна, без неговата помощ, като държах една пачка двайсетачки, които си носех точно за такива случаи.

— Ще пазиш ли колата? — попитах и отделих една двайсетачка.

— Става — отвърна портиерът. — Ще я паркирам на входа на гаража и ще я изкарам, когато излезете.

— Идеално — одобрих аз.

Двамата с Хоук тръгнахме към вратата.

— Трябва да съобщя, че идвате — обади се портиерът с извинителен тон. — За кого да предам?

— Отиваме на същото място, където влезе двойката преди нас — обясни Хоук. — Трябваше да се срещнем отвън, но закъсняхме.

— При мисис Ътли? — попита портиерът.

— Ътли? — повторих.

— Аха. Тя живее на последните два етажа.

Погледнах към Хоук.

— Те споменаха ли ти нещо за Ътли?

— Не.

— И на мен.

И двамата спряхме.

— Сигурен ли си, че отидоха при Ътли? — обърнах се аз към портиера.

— Абсолютно — отвърна той. Двамата с Хоук пак се спогледахме.

— Знаеш ли какво? — успокоих го аз. — Мисля, че е най-добре да се върнем в колата и да позвъним на Лайънел по мобилния телефон.

Хоук кимна.

— И аз така мисля. Портиерът, изглежда, се натъжи.

— Задръж двайсетачката — казах му аз. — Благодаря за помощта. Ще направим едно кръгче около сградата, докато се чуем по телефона. Сигурно не сме се разбрали.

Портиерът малко се развесели.

— Става — каза той. — Ако се върнете, ще се оправя с колата.

Той задържа вратата на Хоук, докато се качи, после бързо заобиколи колата, за да помогне и на мен, но беше късно. Вече бях седнал вътре. Затова той поне я затвори внимателно.

— Благодаря — казах аз.

Хоук потегли към парка, а чистачките плавно подновиха работата си по предното стъкло.

Корсети се обади към четири следобед.

— Движиш се в най-добрите кръгове на обществото — каза той. — Колата е регистрирана на името на Арнолд Фишър.

— Познаваш ли го?

— Да.

— Покрай работата? — попитах.

— Арии Фишър е финансистът на това, което е останало от фамилията Денучи.

— Това, което е останало? — повторих.

— Аха, някъде преди пет години здраво ги притиснахме. Прибрахме Дайън Денучи до живот. Оттогава семейният бизнес нещо не върви. Момчето му се опитва да го върти, но не се справя.

— Мисля да говоря с мистър Фишър — казах аз.

— Само ако дойда с теб — каза Корсети.

— И ме държиш за ръката? — уточних.

— Кажи ми защо се интересуваш от него. Казах му. И описах двамата мъже с костюмите. Когато свърших, Корсети каза:

— Единият е Арни, няма съмнение. Чудя се дали другият е бил Бружс.

— Брукс?

— Брукс Денучи, синът на Дайън.

— Брукс Денучи? — повторих. — Какво е това име?

— Старият винаги е искал да се издигне в обществото и да живее в Гринич — обясни Корсети.

— Можеш ли да уредиш среща? — попитах.