Робърт Паркър - Момиче за сто долара

— Някой те е ударил? — настоях. Тя отново поклати глава.

— Искаш ли кафе? Или нещо за пиене?

— Кафе — отвърнах.

Тя отиде в кухнята. По походката й не можеше да се каже дали нещо я боли. Крачките й бяха стабилни. Огледах стаята. Беше обзаведена скъпо и с вкус, макар и може би твърде безупречно планирана, което издаваше намесата на професионален декоратор. Но беше приятна. След малко Патриша Ътли се върна и ми подаде кафето в голяма бяла керамична чаша с нарисувана червена ябълка. После седна срещу мен на канапето. Както обикновено изглеждаше самоуверена и елегантна, въпреки че дойдох в ранния следобед, без да се обадя предварително. Гримът й дискретно прикриваше синините на лицето, доколкото беше възможно.

— Не си дошъл за кафето, нали? — попита тя. — Какво искаш?

— Какво става между теб, Лайънел и Ейприл? — попитах.

Стана ми приятно, че се сетих да употребя предлога „между“ вместо някой друг, по-неподходящ. Спенсър частният детектив лингвист.

Патриша Ътли ме изгледа. Беше твърде умна, за да се преструва, че няма нищо. Знаеше, че съм научил нещо, иначе нямаше да задам този въпрос.

— След като говорих с теб последния път, й се обадих — започна тя. — Попитах я за Лайънел и другите домове. Тя отрече всичко. Каза, че Лайънел се е опитал да се намеси в бизнеса, но тя му е отказала. След това той се опитал да я принуди със сила и затова тя наела теб. Каза ми, че ти си прекратил натиска върху Лайънел. Но си се интересувал твърде много от бизнеса, така че се наложило да се откаже от услугите ти.

— Винаги съм искал да стана сводник — подхвърлих.

— И аз така си помислих. Отнесох се скептично към нея и когато ми го каза, веднага разбрах, че не е истина, следователно и другите неща вероятно не бяха истина. Притиснах я. Тя много се разстрои. Каза, че ми е благодарна за шанса да управлява къщата в Бостън. Каза, че вече няма нищо общо с Лайънел, и колкото повече я притисках, толкова повече се разстройваше. Накрая й казах: „Добре, да приемем, че Лайънел е останал в историята и в момента, както и в бъдеще, няма да е замесен в твоя бизнес — и в моя.“ И тя се съгласи.

Светлината на залязващото слънце се отразяваше в един прозорец на сградата от другата страна на улицата и рисуваше малка дъга на стената зад Патриша Ътли. Тя, изглежда, не я забелязваше. Беше свела поглед към ръцете си, отпуснати в скута й. Зачаках да продължи. Тя не каза нищо повече.

— И? — попитах след малко.

— Тя започна да ми разказва идеята си за „Момичето мечта“. Попита ме дали няма да искам да инвестирам в този проект.

— Ти искаш ли?

— Не. Тя ме увери, че няма да експлоатира съществуващия бизнес в Бостън или на друго място, но търси финансиране. И ме попита дали ако не искам да инвестирам, поне не познавам някой, който ще иска.

— Да й даде пари, за да те конкурира? — уточних.

Патриша Ътли леко сви рамене.

— Не мисля, че това е сериозна заплаха — отвърна тя. — Звучи ми като момичешка фантазия. „Ще стана принцеса веднага щом намеря принц, който да ме направи такава.“

— Препоръча ли й някого? — попитах.

— Не. Аз имам връзки в този град — хора, които разполагат с финансови ресурси. Но не исках да ги намесвам. Не исках да я изпращам при човек, който след това да съжалява, че е започнал бизнес с нея.

— Тя се разпада — казах аз.

— Да, пред очите ни — съгласи се Патриша Ътли. — Винаги съм имала по-специално отношение към нея, отчасти защото ти я изпрати при мен, но…

Тя поклати глава.

— Последиците от живота, който е водила, започват да се проявяват.

— Твоят живот не те е съсипал — изтъкнах.

— Моят живот не е бил като нейния — отвърна Патриша Ътли. — Честно казано, аз влязох в бизнеса, защото обичам секса и парите ми се струваха лесни. Освен това сравнително рано се озовах на мениджърско ниво.

— Където вече нямаше значение дали обичаш секса?

— Където вече можех да избирам с кого да правя секс и никога да не го смесвам с бизнеса — отвърна тя.

— В живота на Ейприл сексът се смесва с всичко останало.

— Твоята приятелка сигурно може да го обясни — каза Патриша Ътли. — Аз просто знам, че е така.

— Моята приятелка може да обясни всичко — похвалих се аз.

— Голям късмет имаш с нея — каза Патриша Ътли.

— Да, така е — съгласих се аз.

— Още кафе? — предложи тя.

— Не, благодаря. Отново замълчахме.

— Все някога ще стигнем до синините — обадих се аз.

Тя продължаваше да гледа в ръцете си. После бавно кимна. Аз чаках търпеливо.