Майкъл Скот - Магьосникът

— О, знаел е, че няма да ни спре — отговори той търпеливо. — Просто е искал да ни забави, да ни задържи тук до пристигането си. — Фламел посочи с ръка.

Далече долу тесните улици на Монмартър бяха изпълнени със светлините и сирените на множество полицейски коли. Десетки униформени жандарми се бяха събрали в подножието на стълбите, а и други прииждаха от страничните улички, за да образуват кордон около сградата. Изненадващо, никой от тях не бе тръгнал да се изкачва.

Фламел, Скати и близнаците не обърнаха внимание на полицията. Те гледаха високия слаб, белокос мъж в елегантен смокинг, който бавно вървеше по стъпалата към тях. Той спря, когато ги видя да излизат от базиликата, подпря се на едно ниско метално перило и вдигна дясната си ръка в ленив поздрав.

— Нека позная — каза Джош. — Това трябва да е Николо Макиавели.

— Най-опасният безсмъртен в Европа — каза мрачно алхимикът. — Повярвайте ми, пред този човек Дий изглежда като аматьор.

— Добре дошъл отново в Париж, Алхимико.

Софи и Джош подскочиха. Макиавели още бе твърде далече, за да се чува толкова ясно. Странно, но гласът като че ли идваше отнякъде зад тях. Те се обърнаха да погледнат, но видяха само две зелени метални статуи, покрити с ръждиви петна, които се извисяваха над трите арки пред входа на църквата: отдясно — жена върху кон, държаща меч във вдигнатата си ръка, а отляво — мъж със скиптър.

— Чаках те. — Гласът като че ли идваше от статуята на мъжа.

— Евтин фокус — рече презрително Скати, като изчопляше ивици восък от металните носове на ботушите си. — Това си е чисто и просто вентрилоквизъм.

Софи се усмихна глуповато.

— Стори ми се, че говори статуята — призна си тя смутено.

Джош се канеше да се присмее на сестра си, но бързо размисли.

— Предполагам, че това не би ме изненадало.

— Добрият доктор Дий ви праща поздрави. — Гласът на Макиавели продължаваше да витае във въздуха около тях.

— Значи е оцелял след Охай — каза разговорливо Никола, без да повишава глас. Изпъна се и небрежно сложи ръце зад гърба си, като хвърли кос поглед към Скатах. После пръстите на дясната му ръка заиграха върху дланта на лявата.

Скати издърпа близнаците надалече от алхимика и тримата бавно се оттеглиха под сенчестите арки. Застанала между Джош и Софи, Девата-воин преметна ръце през раменете им — от докосването аурите им заискриха в сребърно и златно — и доближи главите им.

— Макиавели. Майсторът на лъжите. — Шепотът на Скати беше като съвсем лек полъх в ушите им. — Не бива да ни чуе.

— Не мога да кажа, че се радвам да ви видя, синьор Макиавели. Или в момента сте мосю Макиавели? — каза тихо Фламел, опрян на балюстрадата, като се взираше надолу по белите стъпала към Николо, който все още изглеждаше дребен в далечината.

— През този век съм французин — отвърна Макиавели, а гласът му се чуваше ясно. — Обичам Париж. Това е любимият ми европейски град — след Флоренция, разбира се.

Докато говореше, алхимикът държеше ръцете зад гърба си, така че другият безсмъртен да не ги вижда. Пръстите му се движеха, извършвайки сложна поредица от почуквания.

— Магия ли прави? — прошепна Софи, гледайки ръцете му.

— Не, говори ми — каза Скати.

— Как? — промълви Джош. — С магия? С телепатия?

— С АЕЗ: Американския език на знаците.

Близнаците се спогледаха набързо.

— Американският език на знаците ли? — попита Джош. — Той знае езика на знаците? Откъде?

— Вие май все забравяте, че е живял много дълго — отвърна Скатах с усмивка, която разкри вампирските й зъби. — Впрочем той е помогнал за създаването на френския език на знаците през XVIII век — добави тя небрежно.

— Какво казва? — попита нетърпеливо Софи. Не можеше да открие никъде в паметта на Вещицата знанието, необходимо, за да си преведе жестовете на възрастния мъж.

Девата-воин се намръщи и устните й се раздвижиха, докато оформяше една дума.

— Софи… brouillard… мъгла — преведе тя. Поклати глава. — Софи, той те моли за мъгла. В това няма никакъв смисъл.

— За мен има — каза момичето, щом дузина образи на мъгла, облаци и пушек прелетяха през ума му.

Николо Макиавели спря на стъпалата и си пое дълбоко дъх.

— Моите хора са обкръжили целия район — каза той и пак тръгна бавно към алхимика. Леко се беше задъхал и сърцето му биеше учестено; наистина трябваше да поднови посещенията си във фитнес залата.

Създаването на восъчния тулпа го беше изтощило. Никога преди не бе правил толкова голям, и то от купето на автомобил, носещ се с рев по тесните, криволичещи улички на Монмартър. Решението не беше елегантно, но просто трябваше да задържи Фламел и спътниците му в църквата, докато стигне дотам, и бе успял. Сега базиликата беше обкръжена, още жандарми идваха насам, а той бе привикал всички налични агенти. Като шеф на тайните служби, властта му беше почти безгранична и Николо бе издал заповед да се наложи информационно затъмнение. Гордееше се, че има пълен контрол над емоциите си, но трябваше да признае, че в момента се чувстваше доста развълнуван; скоро щеше да арестува Никола Фламел, Скатах и децата. Щеше да успее там, където Дий се бе провалил.