Майкъл Скот - Вълшебницата

Уморен съм, толкова съм уморен.

И остарявам бързо. Усещам скованост в ставите, зрението ми вече не е остро и забелязвам, че трябва да се напрягам, за да чувам. През изминалите пет дни бях принуден да използвам силите си повече пъти, отколкото през целия последен век и това значително ускори процеса на стареене. По моя преценка, от четвъртък насам съм остарял поне с десет години — а може би и с повече. Ако искам да живея, трябва да си върна „Книгата на Авраам“ и не мога — не смея — да рискувам да използвам отново силите си.

Но Сборника е у Дий и знам, че ще бъда принуден за пореден път да използвам отслабващата си аура.

Трябва, ако искаме да оцелеем.

Всеки път, когато я използвам, се приближавам към смъртта… а щом умра, а с мен и Пернел, няма да има кой да се изправи срещу Дий и Тъмните древни. Когато умрем, ще настъпи краят на света.

Но още не сме мъртви.

Разполагаме с близнаците. Този път истинските, близнаците от легендата с аури от чисто злато и сребро, докато близнаците са живи, има надежда.

Скоро ще влезем в Лондон. Страхувам се от този град повече, отколкото от всички други, защото той е самото сърце на силата на Дий. За последен път двамата с Пернел бяхме там през септември 1666-а и тогава Магьосника го изгори до основи, в опит да ни залови. Повече не сме се връщали. Лондон е привлякъл древни от цялата планета; в този град има повече от тях, отколкото във всеки друг на земята. Древни, Потомци от Следващото поколение и безсмъртни хора се движат свободно по улиците, без да бъдат забелязвани, и знам за поне дузина Сенкоцарства, разпръснати из британските острови.

Обаче в тези келтски земи се срещат и събират множество лей-линии, и аз се моля с вече пробудените сили на близнаците да можем да ги използваме, за да се върнем в Сан Франциско при моята Пери.

Освен това тук се намира цар Гилгамеш, най-старият безсмъртен човек на света. Знанието му е неизмеримо и всестранно. Говори се, че някога той е бил пазител на Сборника и дори познавал неговия създател — митичния Авраам. Гилгамеш знае също така всички стихийни магии, Макар че, колкото и да е чудно, никога не е имал силата да ги използва. Царят няма аура. Често съм се чудил как ли би се чувствал човек в неговото положение: да знае толкова много невероятни неща, да има достъп до древната мъдрост… но да няма възможност да я използва.

Казах на Софи и Джош, че Гилгамеш ми е нужен, за да ги обучи във Водната магия и да ни намери лей-линия, която да ни отведе у дома. Това, което те не знаят, е, че поемам ужасен риск: ако царят откаже, ще се озовем заседнали в самото сърце на владенията на Дий без никаква възможност за бягство.

Освен това не съм им казал, че Гилгамеш е напълно побъркан… и че последния път, когато се срещнахме, той помисли, че се опитвам да го убия.

Мисля, че ги виждам.

Младежът със зеления анорак, който стоеше точно под големия кръгъл часовник на гара „Сейнт Панкрас“, отдръпна телефона от ухото си и погледна размазаната снимка върху правоъгълния екран. Тя беше пратена от английския магьосник, в ъгъла имаше автоматично поставена дата „04 юни, 11.59.00“. Снимката бе зърнеста, а цветовете й — бледи. Изглеждаше сякаш е правена отвисоко с охранителна камера. На нея се виждаха старец с къса сива коса и двама русокоси тийнейджъри, които се качваха във влак.

Младежът се надигна на пръсти и огледа гарата, търсейки тримата, които току-що бе зърнал. За миг му се стори, че ги е изгубил в тълпата, но дори и така да беше, те нямаше да стигнат далече; една от сестрите му бе на долния етаж, а друга стоеше отвън на улицата и наблюдаваше входа.

И така, къде бяха изчезнали старецът и тийнейджърите?

Тесните му ноздри се разшириха и младежът се зае да търси сред безбройните миризми в гарата. Разпозна и отхвърли смесените зловония на твърде много човеци, неизброими парфюми и дезодоранти, гелове и пасти, мазния мирис на пържена храна от ресторантите, силния аромат на кафе и метално-масления дъх на локомотиви и вагони. Той затвори очи и отметна глава назад. Миризмите, които търсеше, бяха по-стари, по-диви, неестествени…

Там!

Мента: едва доловим дъх.

Портокал: съвсем смътен намек.

Ванилия: почти незабележима следа.

Синьо-черните му очи, скрити зад малки правоъгълни слънчеви очила, се отвориха широко и главата му се обърна, следвайки ефирните миризми през просторната гара. Беше ги уловил!