Майкъл Скот - Вълшебницата

Очите на Джош се стрелнаха наляво-надясно към другите създания. Те също бяха насочили вниманието си към каменния меч.

— Това е Кларент — каза той тихо и продължи: — Използвах го, за да се сражавам с Нидхьог в Париж. И видях какво причинява на създания като вас. — Той раздвижи леко меча и го усети как затрептя, а дръжката се затопли в ръката му.

— Дий не ни каза за това — рече създанието с детинския си глас. Погледна над рамото на Джош към Алхимика. — Вярно ли е?

— Да — отвърна Фламел.

— Нидхьог. — Създанието почти изплю думата. — И какво стана с легендарния Поглъщач на трупове?

— Нидхьог е мъртъв — рече кратко Фламел. — Унищожен от Кларент. — Пристъпи напред и сложи ръка върху рамото на Джош. — Джош го уби.

— Убит от човек? — произнесе невярващо създанието.

— Дий ви използва, предаде ви. Не ви каза, че мечът е у нас. Какво ли още не ви е казал? Спомена ли за участта на дисите в Париж? Спомена ли за Спящия бог?

Трите създания преминаха на собствения си език, залаяха и заръмжаха помежду си; после най-едрото се обърна пак към Джош. Черният му език затрептя във въздуха.

— Тези неща нямат голямо значение. Пред себе си виждам едно уплашено момче. Мога да чуя как се напрягат мускулите му, докато се мъчи да задържи меча стабилен. Мога да вкуся страха му във въздуха.

— Но въпреки този страх, който подушваш, той все пак те нападна — каза тихо Фламел. — За какво ти говори това?

Раменете на създанието се свиха непохватно.

— Че е или глупак, или герой.

— А вашият вид винаги е бил уязвим и за едните, и за другите — рече Фламел.

— Вярно е, но на света вече няма останали герои. Няма кой да ни напада. Човеците вече не вярват в нас. Това ни прави невидими… и неуязвими.

Джош изсумтя и вдигна върха на меча.

— Не и за Кларент.

Създанието наклони глава, а после кимна:

— Не и за Меча на страхливеца, вярно е. Но ние тук сме трима и сме бързи — добави то с усмивка, която оголи острите му зъби. — Мисля, че ще се справим с теб, момче; ще избием меча от ръцете ти още преди да си разбрал, че…

Някакъв инстинкт, за който Джош и не подозираше, го предупреди, че създанието ще нападне, в мига щом спре да говори. Тогава всичко щеше да бъде свършено. Без да се замисли, той мушна право напред с движение, на което го бе научила Жана д’Арк. Острието зажужа тихо, щом върхът му се устреми към оголеното гърло на чудовището. Джош знаеше, че е достатъчно само да одраска звяра с меча: едно-единствено порязване почти бе убило Нидхьог.

Със смях създанието се дръпна извън обсега му.

— Много бавно, човече, много бавно. Видях как кокалчетата на ръката ти се напрягат и побеляват в мига, преди да нападнеш.

Тогава Джош разбра, че са изгубили. Духовете бяха просто прекалено бързи.

Но чу как Фламел се изкикоти зад рамото му.

Джош се взираше право в създанието. Знаеше, че не може да си позволи да се обърне, но се зачуди какво ли е развеселило Алхимика. Огледа по-внимателно Закачуления. Но нищо не се бе променило… освен че когато създанието се бе отдръпнало, бе стъпило в локвата мръсна вода.

— Да не си полудял от страх, Алхимико? — попита звярът.

— Сигурно познаваш Древната Ирида 2 2 Древногръцка богиня на дъгата. — Б.пр. , дъщерята на Електра? — попита Фламел разговорливо и заобиколи Джош.

— Тясното лице на Алхимика бе станало твърдо и безизразно, устните му бяха стиснати в тънка линия, а бледите му очи — присвити почти до цепки.

Синьо-черните очи на създанието се разшириха от ужас. То погледна надолу.

Мръсната вода, виеща се около нозете му, изведнъж бе грейнала в дъга от цветове, които се стичаха от оръфаните нишки на плетената гривна на Фламел. Закачуленият се опита да отскочи назад, но предните му лапи бяха залепнали здраво в локвата.

— Пусни ме, човеко — изпищя той. Детинският му глас бе изпълнен с ужас. Създанието бясно се мъчеше да се освободи. Заби нокти в земята и се опита да увеличи силата си на дърпане, но краят на една от задните му лапи също докосна локвата и то зави отново. Дръпна назад лапата си и един извит нокът се откъсна от нея, залепнал във водата. Създанието излая и двамата му другари се хвърлиха напред, сграбчиха го и се опитаха да го издърпат от вихрещата се разноцветна течност.

— Преди десетилетия — продължи Фламел — двамата с Пернел спасихме Ирида от сестрите й и в замяна тя ми даде тези гривни. Видях я как ги изтъка от своята собствена аура с цвета на дъгата. Каза ми, че един ден те ще внесат малко цвят в живота ми.