Майкъл Скот - Вълшебницата

— И какво ще направи тогава? — попита Джош, като се обърна към Фламел. В ярката светлина, идеща отгоре, новите бръчки по челото и около очите на алхимика се виждаха ясно.

Фламел сви рамене.

— Кой го знае на какво е способен? Той е отчаян, а отчаяните хора вършат ужасни неща. Помнете, Джон беше на покрива на „Нотр Дам“. Беше готов да унищожи тази древна сграда само за да ви спре… и бе готов да ви убие, за да ви попречи да напуснете Париж.

Джош поклати объркано глава.

— Точно това не разбирам — мислех, че ни иска живи.

Фламел въздъхна.

— Дий е некромант. Това е мръсно и ужасно изкуство, което включва изкуствено задействане на аурата на труп и съживяването му.

Леден студ обзе Джош при тази мисъл.

— Искаш да кажеш, че е щял да ни убие, а после пак да ни съживи?

— Да. Като краен вариант. — Фламел протегна ръка и стисна леко рамото на момчето. — Повярвай ми, това е ужасно съществувание, само сянка на живот. И не забравяй, Дий видя какво сторихте, така че вече има някаква смътна представа за силите ви. Вече се е убедил, че вие сте близнаците от легендата. Трябва да се добере до вас. Има нужда от вас. — Алхимика протегна ръка и мушна Джош в гърдите. Прошумоля хартия. Под тениската си, в платнена торбичка, окачена на шията, момчето носеше двете страници, които бе откъснал от Сборника. — И най-вече, трябва да вземе тези страници.

Тримата последваха знаците, сочещи изхода за Юстън Роуд, и бяха повлечени от тълпа пътници, движеща се в същата посока.

— Струва ми се, ти каза, че някой щял да ни посрещне — рече Софи.

— Сен Жермен каза, че щял да опита да се свърже с един стар приятел — измърмори Фламел. — Може да не го е намерил.

Те излязоха от изящно украсената сграда от червени тухли и се озоваха на Юстън Роуд. Спряха изненадани. Когато преди три часа бяха напуснали Париж, небето бе безоблачно, а температурата пълзеше към двадесет градуса, но в Лондон валеше силен дъжд и вятърът, фучащ по улицата, бе толкова студен, че накара близнаците да потреперят. Те се обърнаха и веднага се шмугнаха обратно в заслона на гарата.

И тогава Софи го видя.

— Момче в зелен анорак, с вдигната качулка — каза тя изведнъж, като се обърна към Фламел и се втренчи настойчиво в бледите му очи. Знаеше, че ако отклони поглед, неволно ще се озърне към младежа, който бързаше подире им. Можеше да го види с крайчеца на окото си. Той се моткаше около една колона, зяпаше към телефона в ръката си и си играеше с него. В позата му имаше нещо неправилно. Нещо неестествено. На Софи даже й се стори, че долавя във въздуха съвсем слаба миризма на мърша.

Усмивката на лицето на Никола стана напрегната.

— С качулка ли? Да, точно той ни следеше. — Близнаците доловиха лек трепет в гласа му.

— Само дето не е момче, нали? — попита Софи.

Алхимика поклати отрицателно глава.

Джош си пое дълбоко дъх.

— Хм… може ли да отбележа, че виждам още двама със зелени анораци с качулки и те също идват насам?

— Не, само не те — прошепна с ужас Фламел. — Трябва да се махаме. — Той сграбчи ръцете на близнаците и ги повлече навън в сипещия се дъжд, сви надясно и ги задърпа по улицата.

Дъждът бе толкова студен, че на Джош му секна дъхът. Капките жилеха лицето му.

— Кои са те? — попита той, като мигаше, за да не му влиза вода в очите, и отметна назад косата от лицето си.

— Закачулените — рече горчиво Фламел. — Дий сигурно е отчаян и по-могъщ, отколкото си мислех, щом може да ги командва. Това са закачулени зли духове.

Софи потрепери, когато спомените на Вещицата от Ендор замъждукаха по периферията на съзнанието й. Усети горчив вкус в гърлото си и стомахът й се сгърчи от отвращение. Вещицата бе познавала закачулените духове… и ги бе ненавиждала. Софи погледна косо към брат си.

— Те са плътоядци.

Улиците бяха пусти. Бурята бе накарала повечето хора да се скрият в гарата или в близките магазини. На Юстън Роуд се бе образувало задръстване и чистачките на колите работеха бясно. Свиреха клаксони и се включи алармата на една близка кола.

— След мен — нареди Никола. После се обърна и се втурна през платното, криволичейки между спрелите автомобили. Софи моментално го последва. Джош се забави за миг, преди да слезе от тротоара, и хвърли поглед назад към гарата. Трите фигури се бяха събрали на входа, със скрити под качулките лица. Докато водата мокреше анораците, образувайки върху тях тъмнозелени петна, Джош би се заклел, че те за миг се превърнаха в наметала. Той потрепери и този път студът не бе предизвикан само от ледения порой. После се обърна и се втурна през платното.