Майкъл Скот - Вълшебницата

Прошареният старец, облечен в черни джинси и протрито кожено яке, крачеше през голямата зала на гарата право към него. В лявата му ръка имаше малка пътна чанта. Отзад вървяха двамата руси тийнейджъри, които си приличаха достатъчно, за да са брат и сестра. Момчето беше по-високо от момичето и двамата носеха раници.

Младежът ги щракна бързо с камерата на телефона си и прати снимката на доктор Джон Дий. Макар че не изпитваше нищо друго освен презрение към английския магьосник, нямаше смисъл да го превръща в свой враг. Дий служеше на един от най-опасните Древни.

Той дръпна качулката на анорака над главата си и се извърна, когато тримата се изравниха с него, а после набра номера на сестра си, която чакаше долу.

— Това със сигурност са Фламел и близнаците — промърмори той по телефона на древен език, от който по-късно бе произлязъл келтският. — Насочват се към теб. Ще ги хванем, като излязат на Юстън Роуд.

После младежът със зеления анорак тръгна след алхимика и американските близнаци. Движеше се с лекота сред тълпата, изпълнила гарата в ранния следобед, и изглеждаше като съвсем обикновен тийнейджър — безличен и незабележим в провисналите си джинси, протритите маратонки и твърде широкия анорак. Лицето му бе скрито под качулката, а очите му бяха невидими зад слънчевите очила.

Въпреки външния си вид обаче, младежът никога не бе имал нищо общо с хората. Той и сестрите му бяха дошли на тази земя още когато тя бе свързана с Европейския континент и в продължение на поколения бяха почитани като богове. Изпълваше го горчиво негодувание от това, че трябва да изпълнява заповедите на Дий, който в края на краищата си беше просто един човек. Но английският магьосник му бе обещал прелестна награда: Никола Фламел, легендарния алхимик. Нарежданията на Дий бяха ясни; той и сестрите му можеха да вземат Фламел, но не биваше да пипат близнаците. Тънките устни на младежа се извиха. Сестрите му щяха да хванат момчето и момичето, а той щеше да има честта да убие Фламел. Черен като въглен език облиза сухите му напукани устни. Той и сестрите му щяха да пируват в продължение на седмици. И разбира се, щяха да запазят най-вкусните хапки за мама.

Никола Фламел забави крачка, позволявайки на Софи и Джош да го настигнат. Усмихна се насила и посочи към деветметровата бронзова статуя на прегърната двойка под часовника.

— Нарича се „Място за среща“ — каза той високо, а после добави шепнешком: — Следят ни. — Фламел стисна с железни пръсти ръката на Джош. — И през ум да не ти е минало да се обръщаш.

— Кой? — попита Софи.

— Какво? — попита сковано Джош.

Гадеше му се; наскоро пробудените му сетива бяха залети от миризмите и звуците на гарата. Светлината бе толкова ярка, че му се искаше да има чифт слънчеви очила, за да прикрие очите си.

— Какво е по-добрият въпрос — рече мрачно Никола. Вдигна пръст да посочи към часовника, сякаш говореше за него. — Не съм сигурен какво е — призна той. — Нещо древно. Усетих го, в мига щом слязохме от влака.

— Усети го? — попита Джош. Беше дезориентиран и с всеки миг все повече се объркваше. Не му беше прилошавало така, откакто получи слънчев удар в пустинята Мохаве.

— Почувствах един гъдел като сърбеж. Аурата ми реагира на аурата на онзи — на онова, — което е тук. Когато придобиете малко повече контрол върху аурите си, и вие ще можете да правите същото.

Софи вдигна глава, сякаш се възхищаваше на решетъчната конструкция на метално-стъкления таван и бавно се обърна. Тълпата щъкаше около тях. Повечето изглеждаха местни, макар че имаше и много туристи, доста от които спираха да се снимат пред статуята „Място за среща“ или пред огромния часовник. Не личеше някой да им обръща особено внимание.

— Какво можем да направим? — попита Джош. — Аз бих могъл да подхраня силите на Софи…

— Не — сряза го Фламел. — Можете да използвате силите си само в най-краен случай. Веднага щом задействате аурите си, ще привлечете вниманието на всеки Древен, Потомък от Следващото поколение или безсмъртен в радиус от петнадесет километра, а тук кажи-речи всеки безсмъртен, когото срещнете, е свързан с Тъмните древни. Освен това в тази земя подобно действие би могло да пробуди и други създания, които е по-добре да си останат спящи.

— Но ти каза, че ни следят — възрази Софи. — Това означава, че Дий знае къде сме.

Алхимика подкара близнаците наляво, встрани от статуята, и заедно забързаха към изхода.

— Предполагам, че е поставил наблюдатели на всяко летище, пристанище и гара в цяла Европа. Вярно, Дий може да е подозирал, че се отправяме към Лондон, но ако някой от вас задейства аурата си, той вече ще го разбере със сигурност.