Майкъл Скот: Вълшебницата

Усмивката на Алхимика беше мрачна.

— Да, би могла. Но не се съмнявам, че преди да сме изминали и километър, ще ни връхлети нещо много по-смъртоносно от тези създания. Нямаш представа що за твари бродят по тукашните улици, Софи. Аз ще се погрижа за това — настоя той. — Не съм съвсем беззащитен.

— Те се готвят да нападнат — каза припряно Джош, който следеше движенията на създанията и видя как те се подреждат в атакуваща формация. Откри, че някъде в дълбините на ума си се чуди откъде го е разбрал. — Ако ще правиш нещо, сега е моментът.

Закачулените зли духове се бяха раздалечили, като всеки от тях зае позиция срещу някой от тримата. Създанията бяха прегърбени, анораците им се изпъваха върху широките гърди, изпъкналите рамене и мускулестите ръце. В сенките на качулките им синьо-черните им очи блестяха над острите зъби. Те разговаряха помежду си със звуци, наподобяващи лай и ръмжене.

Никола запретна ръкавите на коженото си яке, разкривайки гривната от сребърни брънки и двете оръфани шарени плетени гривни, които носеше на дясната си китка. Смъкна една от простичките плетени гривни, разтри я между дланите си, поднесе я към устните си и духна.

Софи и Джош видяха как хвърли малкото топче на земята пред Закачулените. Видяха как цветните нишки падат в една кална локва точно пред най-едрото създание и се приготвиха за експлозия. Дори ужасяващите създания се отдръпнаха припряно от локвата, дращейки с нокти по паважа.

Не се случи нищо.

Звукът, разнесъл се откъм най-едрото създание, вероятно беше смях.

— Предлагам да се бием — рече предизвикателно Джош, макар че бе смутен от неуспеха на Алхимика. Беше виждал Фламел да мята копия от чиста енергия, да кара гора да поникне от дървен под — затова очакваше нещо зрелищно. Хвърли поглед към сестра си и разбра, че и тя си мисли същото. Фламел старееше, отслабваше и силите му чезнеха. Джош кимна леко и видя как Софи приведе глава в отговор и сви пръсти. — Никола, ти видя какво направихме с гаргойлите — продължи Джош, уверен в своите сили и в тези на сестра си. — Ако сме заедно, двамата със Софи можем да устоим на всекиго… и всичко.

— Границата между увереността и високомерието е много тънка, Джош — каза тихо Фламел. — А границата между високомерието и глупостта е още по-тънка. Софи — добави той, без да поглежда към нея, — ако използваш силата си, ще ни обречеш на смърт.

Джош поклати глава. Беше отвратен от явната слабост на Фламел. Той се отдръпна от възрастния мъж, свали раницата си и я отвори. От единия й край стърчеше дебел картонен тубус, който обикновено се използваше за носене на плакати и навити карти. Той свали бялата пластмасова капачка, бръкна вътре, хвана намиращия се там предмет, увит в найлон, и го измъкна.

— Никола…? — започна Софи.

— Търпение — прошепна Фламел, — търпение…

Най-едрият от Закачулените се смъкна на четири крака и пристъпи напред. Мръсните му лапи с дълги нокти потракваха по паважа.

— Дадоха те на мен — каза звярът с изненадващо писклив глас, почти като на дете.

— Дий е много щедър — каза безизразно Фламел. — Макар да съм изненадан, че закачулените зли духове биха склонили да работят за човек.

Създанието направи още една стъпка напред.

— Дий не е обикновен човек. Безсмъртният магьосник е опасен, но го покровителства безкрайно по-опасен господар.

— Може би трябва да се страхувате от мен — подхвърли Фламел с тънка усмивка. — Аз съм по-стар от Дий и си нямам господар, който да ме пази, нито пък някога съм се нуждаел от такъв!

Създанието се изсмя, а после без предупреждение се метна към гърлото на Фламел.

Един каменен меч изсвистя и разсече качулката на анорака, откъсвайки голямо парче зелен плат. Създанието изскимтя и изви цялото си тяло във въздуха, за да избегне обратния замах на острието, който закачи предницата на анорака, разсече копчетата и унищожи ципа.

Джош Нюман застана пред Никола Фламел. Държеше в двете си ръце каменния меч, който бе извадил от тубуса.

— Не знам кой си или какво си — каза той напрегнато. Гласът му трепереше от възбуда и от усилието да държи меча. — Но предполагам, че знаеш какво е това, нали?

Звярът отстъпи, без да откъсва синьо-черните си очи от сивото острие. Качулката му бе изчезнала, насечена на парцали, а останките й висяха върху раменете му, така че главата на създанието бе открита. Джош видя, че във формата на лицето му няма нищо човешко, но то е необикновено красиво. Беше очаквал чудовище, обаче главата се оказа изненадващо малка, с големи, тъмни очи, хлътнали дълбоко под тясно чело, и с високи, заострени скули. Носът бе прав, а ноздрите — широки. Устата представляваше хоризонтална цепка, която сега бе леко разтворена и разкриваше криви жълто-кафяви зъби.