Майкъл Скот: Алхимикът

Аз съм легенда.

Смъртта няма власт над мен, болестите не могат да ме засегнат. Ако ме погледнете, ще ви е трудно, да определите възрастта ми, ала въпреки всичко аз съм роден в лето 1330-о, преди повече от шестстотин и седемдесет години. През живота си съм бил много неща: лекар и готвач, книгопродавец и войник, учител по езици и химия, пазител на реда и крадец.

Но преди всичко аз бях алхимик. Бях Алхимика.

Признаваха ме за най-великия алхимик от всички. От моите услуги са се възползвали крале, принцове, императори и дори самият папа. Можех да превръщам обикновен метал в злато, а простите камъни — в скъпоценни. Нещо повече: аз открих тайната на Вечния живот, скрита между страниците на една книга по древна магия.

Сега жена ми Пернел е отвлечена, а книгата е открадната.

Без книгата ние двамата ще стареем. За по-малко от един лунен цикъл ще повехнем и ще умрем. А ако умрем, злото, срещу което сме се борили толкова дълго, ще победи. Древната раса ще завладее отново този свят и ще изтрие човечеството от лицето на планетата.

Но аз няма да го позволя.

Защото съм безсмъртният Никола Фламел.

Из дневника на Никола Фламел, алхимик.

— Добре де, отговори ми: защо му е на някого да носи палто в Сан Франциско посред лято? — Докато говореше, Софи Нюман притискаше с пръсти блутутслушалката към ухото си.

Нейната добре запозната с модата приятелка Ел попита безстрастно от другия край на континента:

— Какво палто?

Софи избърса ръце в парцала, затъкнат във връзките на престилката й, излезе иззад тезгяха на празното кафене и се приближи до прозореца, загледана в мъжете, които се измъкваха от колата, спряла от другата страна на улицата.

— Дебели черни вълнени палта. Носят даже черни ръкавици и шапки. И слънчеви очила. — Тя опря чело в стъклото. — Дори за този град е прекалено шантаво.

— Може би са гробари? — предположи Ел, а гласът й пропукваше по мобилния телефон. В слушалката Софи чуваше и някаква гръмка и мрачна музика. „Лакримоза“ може би или „Аморфис“. Ел така и не бе излязла напълно от готическата си фаза.

— Може би — отвърна Софи, но не беше убедена. Преди малко, докато си бъбреше по телефона с приятелката си, забеляза необикновената кола. Тя бе дълга и лъскава и изглеждаше като излязла от стар черно-бял филм. Когато мина покрай прозореца, слънцето се отрази от затъмнените й стъкла и за кратко обля вътрешността на кафенето в топла златистожълта светлина, която заслепи Софи. Тя премигна, за да прогони танцуващите пред очите й тъмни петна, и проследи с поглед колата, докато направи обратен завой в подножието на хълма и бавно се върна. Без да включи мигач, спря пред „Малката книжарничка“, която се намираше точно срещу кафенето.

— Може да са мафиоти — предположи с драматизъм Ел. — Татко познава един мафиот. Само че той кара приус — допълни тя.

— Това определено не е приус — каза Софи, като погледна пак към колата и двамата едри мъже, които стояха на улицата, опаковани в дебелите си палта, ръкавици и шапки, и с очи, скрити зад огромни слънчеви очила.

— Може просто да им е студено — предположи Ел. — В Сан Франциско не захладнява ли?

Софи Нюман хвърли поглед към часовника с термометър на стената зад тезгяха.

— Сега тук е два и петнадесет, а температурата е двадесет и седем градуса — каза тя. — Повярвай ми, не им е студено. Сигурно умират от жега. Почакай — рече, прекъсвайки се сама, — нещо става.

Задната врата на колата се отвори и от нея сковано излезе друг мъж, още по-едър от първите двама. Щом затвори вратата, слънцето за миг освети лицето му и Софи зърна бледа, нездрава на вид сивкавобяла кожа. Настрои силата на звука в слушалката.

— Добре. Трябва да видиш какво слезе ей сега от колата. Един огромен човек със сива кожа. Сива. Това обяснява нещата; може да страдат от някаква кожна болест.

— Гледах един документален филм на „Нешънъл Джеографик“ за хора, които не могат да излизат на слънце — започна Ел, но Софи вече не я слушаше.

От колата излезе четвърта фигура.

Това беше дребен, доста елегантен на вид мъж, облечен в спретнат тъмносив костюм, старомоден на вид, който тя предположи, че е шит по поръчка. Стоманеносивата му коса, вързана на конска опашка, разкриваше ъгловатото му лице, а спретната триъгълна брада, черна, но с множество сиви нишки, скриваше устата и брадичката му. Той се отдалечи от колата и влезе под раираната тента, която заслоняваше стелажите с книги пред книжарницата. Когато взе една книга с ярки цветни корици и я заоглежда, Софи забеляза, че носи сиви ръкавици. А на ръкава му проблесна перлено копче.