Майкъл Скот - Алхимикът

А после внезапно осъзна, че те наистина са камъчета.

Обърна се към Ник Флеминг и се канеше да му зададе въпрос, когато шефът му погледна към него.

— Стой долу — заповяда Ник. — Той е довел големи.

Флеминг се наведе, когато сивокосият запрати по него три дълги като копия остриета от жълта енергия. Те прорязаха рафтовете и се забиха в дървения под. Всичко, до което се бяха докоснали, мигновено започна да гние и да се разлага. Кожените подвързии се напукаха, хартията почерня, дъските на пода и рафтовете изсъхнаха и станаха ронливи.

Флеминг метна още една невидима топка към ъгъла на стаята. Джош Нюман проследи движението на ръката на шефа си. Когато невидимата топка се понесе през въздуха, лъч слънчева светлина падна върху нея и за миг той я видя — сияеща в зелено гладка изумрудена сфера. После тя излезе от светлината и отново изчезна. Този път, след като се удари в пода, ефектът беше още по-драматичен. Нямаше звук, но цялата сграда се разтресе. Масите с евтини книжлета станаха на трески и въздухът се изпълни с късчета хартия, подобни на конфети. Двама от мъжете в черно — големите — бяха блъснати в рафтовете и върху тях се посипаха книги, а третият — най-едрият — беше запратен към вратата с такава сила, че излетя на улицата.

В последвалата тишина се разнесе звукът от пляскане на длани в ръкавици.

— Виждам, че си усъвършенствал тази техника, Никола. — Сивият мъж говореше английски със странна напевна интонация.

— Упражнявах се, Джон — отвърна Ник Флеминг, като се плъзна към вратата на мазето и избута Джош Нюман по-надолу по стълбите. — Знаех си, че рано или късно ще ме намериш.

— Търсихме те много дълго, Никола. У теб има нещо, което е наше. Трябва да ни го върнеш.

Едно валмо жълт дим се удари в тавана над главите на Флеминг и Джош. Обгорена черна мазилка се посипа като грозни снежинки.

— Изгорих я — каза Флеминг, — изгорих я много отдавна. — Той избута Джош още по-надолу по стълбите към мазето, а после дръпна плъзгащия се капак, затваряйки и двама им вътре. — Не питай — предупреди го той, а светлите му очи сияеха в сумрака. — Не сега. — Ник хвана Джош за лакътя и го издърпа в най-тъмното кътче на мазето, а после хвана с две ръце една секция от рафтовете и дръпна рязко. Чу се щракване и рафтовете се завъртяха, разкривайки тайно стълбище. Флеминг подтикна Джош напред в сумрака.

— Хайде, бързо, бързо и тихо — предупреди го той. Последва Джош в отвора и дръпна рафтовете, за да ги затвори след тях, точно когато вратата на мазето се превърна в противна черна течност и потече надолу по стълбите, отделяйки ужасна миризма на сяра.

— Нагоре — Джош усети топлия дъх на Ник Флеминг в ухото си. — Този проход излиза в празния магазин до книжарницата. Трябва да побързаме. На Дий ще са му нужни само няколко секунди, за да се осъзнае.

Джош Нюман кимна; познаваше магазина. Ателието за химическо чистене пустееше цяло лято. В главата му се рояха стотици въпроси, но никой от отговорите, които му минаваха през ума, не беше удовлетворителен, защото повечето съдържаха в себе си онази ужасна дума: магия. Току-що бе видял как двама мъже мятат един срещу друг кълбета и копия от нещо — от енергия. Бе видял и разрухата, причинена от тези енергии.

Джош току-що бе станал свидетел на магия.

Но, разбира се, всеки знае, че магия няма и не би могла да съществува.

Каква беше тази отвратителна миризма?

Софи Нюман тъкмо се канеше да пъхне блутутслушалката отново в ухото си, когато си пое дълбоко въздух и замря с разтворени ноздри. Току-що бе подушила нещо ужасно. Тя затвори телефона и прибра слушалката в джоба си, после се надвеси над отворения буркан с тъмни чаени листенца и вдъхна.

Работеше в кафенето, откакто двамата с брат й пристигнаха в Сан Франциско за лятото. Работата не беше нещо особено, но не беше и лоша. Повечето клиенти бяха любезни, някои — простовати, а един или двама направо груби, но работното време беше отлично, заплатата — добра, а с бакшишите ставаше още по-добра. Освен това кафенето имаше преимуществото да се намира точно срещу мястото, където работеше нейният брат-близнак. Миналия декември двамата бяха навършили петнадесет и вече събираха пари за собствена кола. Пресметнаха, че ще им трябват поне две години, ако не си купуват сидита, дивидита, игри, дрехи или обувки, които бяха голямата слабост на Софи.

Обикновено в нейната смяна имаше още две жени от персонала, но едната си беше тръгнала по-рано, защото беше болна, а собственичката на кафенето — Бърнис, беше излязла след наплива по обяд, за да отиде при търговците на едро и да зареди нови количества чай и кафе. Беше обещала да се върне до час; Софи обаче знаеше, че ще й отнеме поне два пъти по-дълго.