Майкъл Скот: Алхимикът

— Те влизат в книжарницата — каза тя в слушалката.

— Джош още ли работи там? — попита моментално Ел.

Софи пренебрегна внезапния интерес в гласа на приятелката си. Фактът, че най-добрата й приятелка харесва нейния брат-близнак, не й се нравеше особено.

— Да. Ще му се обадя да видя какво става. После веднага ще ти звънна. — Тя затвори, дръпна слушалката и разсеяно потърка пламналото си ухо, докато се взираше заинтригувана в дребния мъж. В него имаше нещо… нещо особено. „Може да е моден дизайнер — помисли си тя — или пък филмов продуцент, или пък писател“. Беше забелязала, че на някои писатели им харесва да се обличат в чудати дрехи. Щеше да изчака няколко минути, за да влезе в книжарницата, и щеше да се обади на близнака си и да го разпита.

Софи се готвеше да се обърне, когато сивият мъж внезапно се завъртя и като че ли се втренчи право в нея. Той стоеше под тентата и лицето му беше в сянка, но все пак, за част от секундата, й се стори, че очите му светят.

Софи знаеше — беше сигурна, — че е абсолютно невъзможно дребният сивокос мъж да я вижда. Тя се намираше от другата страна на улицата, зад прозореца, който блестеше от отразената светлина на ранния следобед. Би трябвало да е невидима в сумрака зад стъклото.

И все пак…

И все пак в този кратък момент, когато погледите им се срещнаха, Софи усети студен полъх по тила си, а малките косъмчета по ръцете й настръхнаха. Тя размърда рамене и завъртя леко глава, при което няколко къдрици от дългата й руса коса паднаха по бузите й. Контактът продължи само секунда, преди дребният мъж да отмести поглед, но Софи остана с впечатлението, че той беше гледал право в нея.

Миг преди дребният мъж и тримата му дебело навлечени спътници да изчезнат в книжарницата, Софи реши, че не го харесва.

Мента.

И развалени яйца.

— Това е пълна гадост. — Джош Нюман застана насред мазето на книжарницата и вдиша дълбоко. Откъде идваше тази миризма? Той погледна към наблъсканите с книги рафтове и се зачуди дали някакво животно не е пропълзяло зад тях и не е умряло там. С какво друго можеше да се обясни тази противна воня? В малкото претъпкано мазе въздухът винаги беше сух и дъхаше на мухъл, на суха сбръчкана хартия и на стари кожени подвързии и прашни паяжини. Той обичаше тази миризма; свързваше я с уют и спокойствие, както миризмите на канела и подправки му напомняха за Коледа.

Мента.

Остра и чиста, миризмата се врязваше в застоялия въздух на мазето. Това беше ароматът на нова паста за зъби или на някой от билковите чайове, които сестра му сервираше в кафенето отсреща. Изместваше по-плътните миризми на кожа и хартия и беше толкова силна, че загъделичкаха синусите и му се стори, че всеки момент ще се разкиха. Той бързо измъкна от ушите си слушалките на айпода. Да киха, докато е с тях, не беше добра идея — от това ушите му пукаха.

Яйца.

Развалени и вонящи — той разпозна сернистия мирис, който надделя над чистия мирис на мента… беше отвратителен. На Джош му се стори, че вонята полепва по езика и устните му, и скалпът го засърбя, сякаш по него пълзеше нещо. Той прокара ръка през рошавата си руса коса и потрепери. Сигурно канализацията изпускаше.

Като остави слушалките да висят на раменете му, Джош погледна към списъка с книги в ръката си, а после отново към рафтовете: „Събрани съчинения на Чарлз Дикенс“, двадесет и седем тома, с червена кожена подвързия. Къде ли да ги търси?

Джош работеше в книжарницата вече почти два месеца и все още нямаше ни най-малка представа кое къде стои. Нямаше никаква система в подредбата… или по-скоро имаше, но я знаеха само Ник и Пери Флеминг, собствениците на книжарничката. Ник и жена му можеха да открият коя да е книга — било в магазина горе или в мазето — за броени минути.

Вълна от мирис на мента изпълни отново пространството, последвана незабавно от вонята на развалени яйца; Джош се закашля и усети, че очите му се насълзяват. Това беше непоносимо! Той натъпка списъка в единия джоб на джинсите си, а слушалките — в другия, и се запромъква между купчините книги и сандъци към стълбите. Не можеше да остане и минутка повече тук долу с тази миризма. Той разтърка с длани очите си, които смъдяха ужасно. Хвана се за парапета на стълбите и се заизкачва с мъка нагоре. Нуждаеше се от глътка свеж въздух, иначе щеше да повърне — но странна работа, колкото по-нагоре се качваше, толкова по-силна ставаше миризмата.

Той подаде глава от вратата на мазето и се огледа.