Майкъл Скот: Алхимикът

Джош реагира мигновено. Стрелна се към Дий и изненада дребния мъж. Макар и само на петнадесет, Джош бе висок за възрастта си, а и тежък: беше достатъчно едър, за да играе на поста защитник, въпреки че бе най-младият в отбора по ръгби. Той събори Дий на земята и книгата отхвръкна от ръцете му. Джош усети тежката метална обшивка в ръката си и я сграбчи — точно преди да бъде вдигнат от пода и запокитен в един ъгъл. Приземи се върху купчина книги, които омекотиха падането му. Черни петна и ивици в цветовете на дъгата плуваха пред очите му при всяко мигване.

Сивата фигура на Дий се извиси над Джош, после ръката му в ръкавица посегна за книгата.

— Това е мое, струва ми се.

Джош стисна по-здраво, но Дий просто изтръгна книгата от ръката му.

— Остави… брат… ми… на… мира! — Софи Нюман стовари метлата пет пъти върху гърба на Дий, по веднъж на всяка дума.

Дий не я и погледна. Стиснал книгата в едната си ръка, той улови метлата с другата, промърмори една-единствена дума и тя моментално стана на трески в ръцете на Софи.

— Имаш късмет, че днес съм в добро настроение — прошепна той, — иначе щях да направя същото и с теб.

После Дий и двата му останали голема излязоха стремително от опустошената книжарница, мъкнейки Пери Флеминг между себе си, и затръшнаха вратата. Настъпи един безкраен миг тишина, а след това последният незасегнат рафт с книги се стовари с трясък на пода.

— Предполагам, че и дума не може да става за обаждане в полицията. — Софи Нюман се беше подпряла на един опасно килнат библиотечен шкаф и беше обгърнала тялото си с ръце, за да не трепери. Изненада се, че гласът й звучи толкова спокойно и трезво. — Ще трябва да им кажем, че Пери е била отвлечена…

— Пери засега не е в опасност. — Ник Флеминг седеше на едно от долните стъпала на малка подвижна стълба. Беше хванал главата си в ръце и дишаше дълбоко, като покашляше от време на време, опитвайки се да прочисти дробовете си от прахта. — Но си права, няма да ходим в полицията. — Той се насили да се усмихне. — Не съм сигурен дали можем да им кажем нещо, което да им прозвучи смислено.

— Не съм сигурен дали и на нас ни изглежда смислено — каза Джош.

Той седеше на единствения здрав стол в книжарницата. Макар да нямаше счупени кости, целият беше натъртен и знаеше, че през следващите няколко дни ще придобие някои интересни оттенъци на синьо-лилаво по тялото си. За последен път се беше чувствал така, когато на игрището за ръгби го прегазиха три момчета от противниковия отбор. Всъщност сега беше по-зле. Тогава поне знаеше защо му се случва.

— Може би в книжарницата е изтекъл газ — предложи предпазливо Ник, — и всичко, което сме преживели и видели, е само поредица от халюцинации. — Той млъкна и изгледа последователно Софи и Джош.

Близнаците вдигнаха глави, за да погледнат към него. И на двамата лицата изразяваха неверие, а яркосините им очи още бяха разширени от шока.

— Тъпо — каза Джош накрая.

— Много тъпо — съгласи се Софи.

Ник сви рамене.

— Всъщност на мен ми се стори, че звучи правдоподобно. Обяснява миризмите, експлозията в книжарницата и всички… всички странни неща, които си мислите, че може да сте видели — довърши той забързано.

Софи отдавна знаеше, че възрастните изобщо не ги бива да измислят добри извинения.

— Ние не сме си въобразили тези неща — каза тя твърдо. — Не сме си въобразили големите.

— Кое? — попита Джош.

— Онези едри мъже бяха големи; хора, направени от кал — обясни сестра му. — Пери ми каза.

— Казала ти е, а? — промърмори Флеминг. Огледа разрушената книжарница и поклати глава. За по-малко от четири минути тя беше напълно съсипана. — Изненадан съм, че доведе големи. Те обикновено са толкова ненадеждни в по-топли страни. Но му свършиха работа. Той взе онова, за което беше дошъл.

— Книгата ли? — попита Софи.

Беше я зърнала в ръката на Джош, преди дребният мъж да я издърпа. Макар че седеше насред книжарница, пълна с книги, а баща им притежаваше огромна библиотека с антикварни книги, тя никога не беше виждала такава. Изглеждаше като обкована в потъмнял метал.

Флеминг кимна.

— Той я търсеше от дълго време — каза тихо, а светлите му очи се рееха отчаяно в далечината. — Много дълго време.

Джош се изправи бавно на крака, гърбът и раменете го боляха. Подаде на Ник две смачкани страници.

— Е, не успя да я вземе цялата. Предполагам, че когато издърпа книгата от ръката ми, съм бил стиснал здраво тези.