Майкъл Скот: Алхимикът

Джош понечи да се изсмее, но смехът преседна в гърлото му, щом осъзна, че сестра му дори не се усмихва.

— Искаш… — Той облиза внезапно пресъхналите си устни. — Искаш да кажеш, че ще ни убие?

Никола Фламел леко наклони глава, размишлявайки.

— Не — каза той накрая. — Няма да ви убие.

Джош изпусна въздишка на облекчение.

— Повярвайте ми — продължи Фламел. — Дий може да ви стори нещо много по-лошо. Много.

Близнаците излязоха пред книжарницата, под краката им хрущяха стъклата от разбитите прозорци. Видяха Ник да изважда един ключ.

— Но ние не можем да тръгнем просто така — каза твърдо Софи.

Джош кимна.

— Никъде няма да ходим.

Ник Флеминг — или Фламел, както вече започваха да мислят за него — превъртя ключа в ключалката на книжарницата и се увери, че е заключена. Чу се как вътре някакви книги се плъзнаха и паднаха на пода.

— Наистина обичах тази книжарница — промърмори Флеминг. — Напомняше ми за първата ми работа. — Той хвърли поглед към Софи и Джош. — Нямате избор. Ако искате да доживеете до края на деня, трябва да тръгнете веднага. — После се обърна и навличайки протритото си кожено яке, тръгна бързо към кафенето отсреща. Близнаците се спогледаха, а после забързаха след него.

— Имаш ли ключове да заключиш?

Софи кимна. Извади двата ключа, висящи на ключодържателя с моста Голдън Гейт.

— Виж какво, ако Бърнис се върне и завари кафенето затворено, вероятно ще извика полицията или нещо такова…

— Права си — каза Фламел. — Остави бележка, нещо кратичко — че ти се е наложило внезапно да излезеш, някакъв спешен случай, нещо от този род. Кажи, че съм дошъл с теб. Надраскай, сякаш си бързала. Родителите ви още ли са на онези разкопки в Юта? — Родителите на близнаците бяха археолози и в момента работеха за Университета на Сан Франциско.

Софи кимна.

— Поне за още шест седмици.

— Все още живеем у леля Агнес в Пасифик Хайтс 4 4 Богаташки квартал в Сан Франциско. — Б.пр. — добави Джош. — Леля Агония.

— Не можем да изчезнем просто така. Тя ще очаква да се върнем вкъщи за вечеря — каза Софи. — Паникьосва се, ако закъснеем дори с пет минути. Миналата седмица, когато се повреди трамваят и се прибрахме с цял час закъснение, тя вече се беше обадила на родителите ни. — Леля Агнес беше на осемдесет и четири и макар че подлудяваше близнаците с постоянното си нервно суетене, и двамата я обичаха.

— Значи трябва да измислите някакво извинение и за пред нея — каза безцеремонно Фламел и влетя в кафенето, следван от Софи.

Джош се поколеба, преди да пристъпи в хладния, ароматен полумрак на кафенето. Стоеше на тротоара, с раницата си, преметната през рамо, и се оглеждаше насам-натам. Ако се изключат блестящите късчета стъкло, осеяли тротоара пред книжарницата, всичко си изглеждаше съвсем нормално — един обикновен делничен следобед. Улицата беше тиха и безлюдна, а във въздуха се усещаше соленият дъх на океана. От другата страна на залива, зад Рибарския кей, изсвири корабна сирена и дълбокият звук проехтя тих и самотен в далечината. Всичко изглеждаше кажи-речи същото като преди половин час.

Но все пак…

Но все пак не беше същото. Никога вече нямаше да е същото. През последните тридесет минути грижливо подреденият свят на Джош се бе променил необратимо. Той беше обикновен ученик втора година в гимназията. Не беше отличник, но не беше и глупав. Играеше ръгби, пееше зле — в групата на приятеля си, и харесваше няколко момичета, но все още си нямаше истинско гадже. От време на време играеше на компютърни игри и предпочиташе тези със стрелба, като „Куейк“, „Дуум“ и „Ънриъл Турнамънт“ — с ралитата не можеше да се оправя, а в „Мист“ се загуби. Обожаваше „Семейство Симпсън“ и можеше да цитира откъси от епизодите наизуст, много харесваше Шрек, макар че никога не би си го признал, и мислеше, че новият „Батман“ става, а „Х-мен“ е страхотен. Дори харесваше новия „Супермен“ въпреки всичко, което говореха хората. Джош беше обикновено момче.

Но обикновените момчета не се озоваваха насред битка между двама невероятно стари магьосници.

На света не съществуваше магия. Магията беше специални ефекти във филмите. Магията беше фокуси със зайци и гълъби, а понякога и с тигри, и Дейвид Копърфийлд, който разрязва хората надве и лети над публиката. Нямаше истинска магия.

Но как тогава можеше да обясни онова, което се бе случило току-що в книжарницата? Беше видял как рафтове се превръщат в гнило дърво, как книги стават на конфети, беше подушил вонята на развалени яйца от заклинанията на Дий и по-чистия мирис на мента, на магията на Флеминг — Фламел.