Майкъл Скот - Некромантът

Страх ме е.

Не за себе си, а за тези, които ще оставя: Пернел и близнаците. Примирил съм се, че няма да си върнем Сборника навреме, за да спасим жена ми. На мен ми остава може би около седмица-две, преди старостта да ме надвие; на Пернел — не повече от две седмици.

Не искам да умирам. Живял съм на тази земя шестстотин седемдесет и шест години и все още има много неща, които никога не съм правил, а бих искал.

Благодарен съм обаче, че живях достатъчно дълго да открия легендарните близнаци, и съм горд, че започнах обучението им по стихийни магии. Софи овладя три, а Джош — само една, но затова пък показа други умения, а и смелостта му е необикновена.

Върнахме се в Сан Франциско, оставяйки Дий полумъртъв в Лондон. Надявам се, че няма да го видим повече. Дори срещата му с Архонта да не го е погубила, знам, че неговите господари няма да му простят такъв огромен провал. Тревожи ме обаче новината, че Макиавели е тук, в града. Пернел оставила него и спътника му на Алкатраз, при другите чудовища, но не съм сигурен докога Скалата би могла да задържи някого като италианския безсмъртен.

Двамата с Пернел стигнахме до съгласие, че Алкатраз е заплаха, с която трябва да се справим, докато все още можем. Самата мисъл, че килиите са пълни с чудовища, е смразяваща. Легендите разказват за случаи в миналото, когато Тъмните древни са пускали чудовища в градовете на хората — а аз смятам, че Дий е луд и достатъчно отчаян, за да направи точно това.

Още по-тревожна е новината, че Скатах и Жана д’Арк са изчезнали. Лей-порталът пред „Нотр Дам“ трябваше да ги доведе на връх Тамал-паис, но те така и не се появиха. Сен Жермен е полудял от тревога, но аз му напомних, че Скатах е на повече от две хиляди и петстотин години и е съвършеният воин.

Но най-належащата ми грижа са близнаците. Вече не съм сигурен как гледат на мен. Винаги съм знаел, че Джош таи известни резерви, но сега усещам, че и двамата са уплашени и недоверчиви. Вярно е, че разкриха моменти от миналото ми, които бих предпочел да си останат скрити. Може би трябваше да съм по-честен с тях. Не се гордея с някои от нещата, крито съм вършил, но не съжалявам за нищо. Правех каквото се налагаше, за да осигуря оцеляването на човешката раса, и отново бих го сторил.

Близнаците се върнаха в къщата на леля си в Пасифик Хайтс. Ще им дам ден-два да си починат и да се възстановят. После ще започнем отново. Обучението им трябва да бъде завършено; те трябва да са готови за деня, когато Тъмните древни се върнат.

Защото този ден е съвсем близо.

Времето на Лита наближава.

— Не мислех, че отново ще видя това място — каза Софи Нюман.

— Не мислех, че ще съм толкова щастлив да го видя — добави Джош. — Изглежда… не знам. Различно.

— Същото си е — каза близначката му. — Ние сме се променили.

Двамата вървяха по Скот Стрийт в Пасифик Хайтс към къщата на леля им Агнес на ъгъла със Сакраменто Стрийт. Бяха видели за последно къщата преди пет дни — в четвъртък, 31 май, — когато тръгнаха за работа: Софи — в кафенето, а Джош — в книжарницата. Беше съвсем обикновен ден… но и последният обикновен ден, който щяха да преживеят.

Същия ден светът им се бе променил завинаги, а самите те — както физически, така и умствено.

— Какво ще й кажем? — попита неспокойно Джош.

Леля Агнес беше на осемдесет и четири и макар че я наричаха леля, тя всъщност нямаше кръвно родство с тях. Софи смяташе, че може да е била сестра на баба им… или пък братовчедка, или може би просто приятелка, но не беше сигурна. Леля Агнес бе мила, но раздразнителна старица, която нервничеше и се притесняваше, ако близнаците закъснеят дори с пет минути. Подлудяваше и двамата, а освен това докладваше на родителите им за всичко, което правят.

— Няма да усложняваме нещата — рече Софи. — Ще се придържаме към същата история, която разказахме на мама и татко: първо — книжарницата е затворила, защото Пернел не се е чувствала добре, а после — семейство Фламел…

— Флеминг — поправи я Джош.

— Семейство Флеминг ни е поканило да отседнем с тях в къщата им в пустинята.