Майкъл Скот: Некромантът

— А защо е затворила книжарницата?

— Утечка на газ.

Джош кимна.

— Утечка на газ. А къде се намира къщата в пустинята?

— В „Джошуа Трий“ 2 2 Национален парк в Калифорния. — Б.пр. .

— Ясно, разбрах.

— Сигурен ли си? Хич не те бива да лъжеш.

Джош сви рамене.

— Ще се опитам. Знаеш, че ще бъдем подложени на жесток разпит.

— Знам. И то още преди да говорим с мама и татко.

Джош кимна. Хвърли поглед към Софи. През последните няколко дни бе обмислял нещо и реши, че сега е идеалният момент да повдигне въпроса.

— Мислех си… — каза той бавно. — Може би трябва просто да им кажем истината.

— Истината ли? — Изражението на Софи остана непроменено.

Двамата продължиха да вървят и пресякоха Джаксън Стрийт. Вече виждаха бялата дървена къща във викториански стил на леля им на три пресечки оттам.

— Какво мислиш? — попита Джош, след като сестра му не каза нищо повече.

Накрая Софи кимна.

— Разбира се, бихме могли. — Тя отметна един рус кичур от очите си и погледна към брат си. — Да видим дали съм разбрала правилно. Искаш да кажем на мама и татко, че работата, която са вършили през целия си живот, е била безсмислена. Че всичко, което някога са изучавали — история, археология и палеонтология, — е грешно. — Очите й заблестяха. — Смятам, че идеята е страхотна. Давай, направи го. Аз ще гледам.

Джош сви неловко рамене.

— Добре де, добре, няма да им казваме.

— Във всеки случай, поне засега.

— Съгласен съм, но рано или късно истината ще излезе наяве. Знаеш, че е невъзможно да скрием нещо от тях. Те винаги узнават всичко.

— Защото леля Агнес им казва — промърмори Софи.

Дълга и лъскава черна лимузина с тъмни стъкла мина бавно покрай тях. Шофьорът се бе привел напред и гледаше номерата на къщите. Колата даде мигач и спря малко по-нататък.

Джош посочи с брадичка лимузината.

— Странно. Изглежда, спира пред къщата на леля Агнес.

Софи вдигна поглед незаинтересовано.

— Иска ми се да имаше някой, с когото да си поговорим — прошепна тя. — Някой като Гилгамеш. — Сините й очи внезапно се наляха със сълзи. — Надявам се, че той е добре. — Когато го бе видяла за последен път, безсмъртният бе ранен от стрела, пусната от Рогатия бог. Тя погледна раздразнено към брат си. — Ти дори не ме слушаш.

— Колата наистина спря пред къщата на леля Агнес — рече бавно Джош. Неясно предупреждение замъждука дълбоко в черепа му. — Соф?

— Какво?

— Кога за последен път някой е идвал при леля Агнес?

— Никой никога не идва при нея.

Близнаците видяха как слабият, облечен в черно шофьор излезе от колата и се качи по стълбите. Ръката му в черна ръкавица се плъзгаше леко по металните перила. Пробуденият им слух ясно долови почукването по вратата и те несъзнателно ускориха крачка. Видяха как леля Агнес отвори.

Тя беше слаба, кокалеста жена, с остри черти, възлести колене и подути от артрит пръсти. Джош знаеше, че на младини са я смятали за голяма красавица — но младините й са били много отдавна. Тя никога не се беше женила — в семейството разправяха, че любимият й, когото тя обичала повече от всичко на света, бил убит във войната. Джош не беше сигурен в коя точно.

— Джош? — рече въпросително Софи.

— Нещо не е наред — промърмори момчето. Затича се и Софи го последва, без да изостава.

Близнаците видяха как ръката на шофьора се раздвижи и леля Агнес взе нещо от него. Тя се наведе напред, присвивайки очи срещу предмета, който приличаше на снимка. Когато сведе поглед, шофьорът мигом се шмугна покрай нея и се втурна в къщата.

Джош се затича.

— Не позволявай на колата да тръгне! — извика той на Софи. Пресече на бегом улицата и се стрелна нагоре по стълбите и в къщата. — Здрасти, лельо Агнес, прибрахме се — извика той, докато профучаваше покрай нея.

Старицата се завъртя, описвайки пълен кръг, и снимката излетя от пръстите й.

Софи последва брат си през улицата, само че спря зад колата. Наведе се и допря върховете на пръстите си до задната дясна гума. Палецът й докосна кръгчето на китката й и пръстите й засияха, нажежени до бяло. Тя натисна; разнесе се миризма на горяща гума, а после се чуха пет отчетливи пукания. Въздухът излезе със съскане и колата се отпусна на металната джанта.

— Софи! — изпищя старицата, когато момичето се втурна нагоре по стълбите и сграбчи обърканата си леля. — Какво става? Къде бяхте? Кой беше този мил младеж? Този, когото видях току-що, Джош ли беше?

— Лельо Агнес, ела с мен. — Софи издърпа леля си от вратата, за да не я съборят случайно Джош или шофьорът, ако изскочат отвътре. Коленичи и вдигна изпуснатата снимка, а после отведе старицата на безопасно разстояние от къщата. Погледна снимката: тя представляваше червеникавокафяво изображение на млада жена в униформа на медицинска сестра. В долния десен ъгъл с бяло мастило бяха изписани думата Ипр 3 3 Град в Белгия, където са се водили тежки сражения през Първата световна война. — Б.пр. и датата 1914. Софи затаи дъх — нямаше съмнение коя е жената на снимката. Това беше Скатах.