Майкъл Скот: Некромантът

— Аха — рече Пернел. — От Гилгамеш ли?

Алхимика кимна.

— От царя. Сега не съм сигурен дали изобщо биха ни повярвали за каквото и да е.

— Ами добре тогава — рече Пернел с мрачна усмивка. — Да им кажем истината. Цялата истина — добави тя, втренчена настойчиво в съпруга си.

Никола Фламел издържа погледа й за момент, после кимна и извърна очи.

— И само истината. — Той въздъхна. Изчака, докато Пернел излезе от стаята, и добави тихо: — Но истината е като двуостър меч: опасна е.

— Това го чух — извика тя.

— Обадете се на родителите си веднага. — Леля Агнес се втренчи късогледо в Софи, а после се обърна към Джош, който беше по-наблизо. — Поболели са се от тревога по вас. Звънят ми всеки ден по два-три пъти. Даже тази сутрин ми казаха, че ако не се приберете днес, ще се обърнат към полицията и ще ви обявят за изчезнали. — Тя направи пауза и добави драматично: — Щели да кажат, че сте отвлечени.

— Но не сме. Говорихме с мама и татко преди няколко дни — промърмори Джош. Отчаяно се мъчеше да си спомни кога точно бе говорил с родителите си. В петък ли беше… или в събота? Той хвърли кос поглед към сестра си, търсейки помощ, но тя продължаваше да се взира в жената в черно, която така поразително приличаше на Скатах. Обърна се пак към леля Агнес. Знаеше, че бе получил имейл от родителите им в… събота ли беше, когато се намираха в Париж? Сега, когато бе отново в Сан Франциско, последните няколко дни започваха да се сливат в един. — Току-що се връщаме — рече той накрая, уповавайки се на истината. Целуна бързо леля си по двете бузи. — Как си? Липсваше ни.

— Можехте да се обадите — сопна се дребната женица. — Длъжни бяхте да се обадите. — Сивите й като кремък очи, уголемени зад огромните очила, се взираха нагоре към близнаците. — Поболях се от тревога. Звънях дузина пъти в книжарницата, за да ви търся, а вие изобщо не си вдигахте мобилните телефони. Какъв е смисълът да имаш мобилен телефон, ако не го вдигаш?

— През повечето време бяхме извън покритие — рече Джош, придържайки се към истината, — а после си загубих телефона — добави той, което също беше вярно. Телефонът и голяма част от вещите им бяха изчезнали, когато Дий унищожи Игдразил.

— Загубил си си телефона? — Старицата поклати възмутено глава. — Това е третият за тази година.

— Вторият — промърмори момчето.

Леля Агнес се обърна и бавно се заизкачва по стълбите. Джош й предложи помощта си, но тя махна с ръка.

— Остави ме; не съм безпомощна — каза тя, а после посегна да се хване за него. — Би могъл да ми помогнеш, млади момко. — Когато стигнаха до вратата, старицата се обърна и погледна надолу към Софи, която продължаваше да стои срещу червенокосата жена. — Софи, идваш ли?

— След минутка, лельо. — Софи изгледа брат си, а после очите й се отместиха към отворената врата. — Ще дойда след минутка, Джош. Защо не заведеш леля Агнес вътре и не й направиш чай?

Джош понечи да поклати глава, но пръстите на старицата се впиха в ръката му с изненадваща сила.

— А докато чайникът ври, ще се обадиш на вашите. — Тя отново примижа към Софи. — Не се бави.

Софи Нюман поклати глава.

— Няма.

Щом Джош и леля Агнес изчезнаха в къщата, Софи се обърна към непознатата.

— Коя си ти? — попита.

— Ифа — отвърна жената. Наведе се и прокара ръцете си в черни ръкавици по спуканата гума на лимузината. После заговори на език, който Софи разпозна като японски.

Младоликият мъж, когото Джош бе срещнал в къщата, свали сакото си, хвърли го на предната седалка, а после отвори багажника и извади крик и гаечен ключ. Намести крика под тежката кола и я повдигна без усилие, а после се зае да сменя гумата.

Ифа скръсти ръце на гърдите си, килна глава настрани и изгледа Софи.

— Не беше необходимо да го правиш. — В гласа й имаше следа от напевен чуждестранен акцент.

— Помислихме, че отвличате леля ни — рече тихо Софи. Името Ифа бе предизвикало дузина странни мисли и образи в главата й, но Софи откри, че й е трудно да разграничи спомените за Скатах от тези за Ифа. — Искахме да ви спрем.

Ифа се усмихна, без да показва зъбите си.

— Ако исках да отвлека леля ви, щях ли да се появя тук посред бял ден?

— Не знам — каза Софи. — Щеше ли?

Ифа бутна малките тъмни очила нагоре по носа си, скривайки зелените си очи, после се замисли за кратко.

— Може би. А може би не. Но — добави тя с усмивка, която разкри вампирските й зъби — ако исках леля ви, щях да я взема.

— Ти си Ифа от Сенките — каза Софи.