Майкъл Скот - Вълшебницата

Виещите се цветни спирали плъзнаха нагоре по краката на Закачуления. Черните му нокти станаха зелени, после червени, а след това мръсно пурпурната му козина стана ярковиолетова.

— Ще умреш заради това — изръмжа създанието с още по-писклив глас, а сините му очи бяха разширени от ужас.

— Някой ден ще умра — съгласи се Фламел, — но няма да е днес, нито пък от твоята ръка.

— Чакай само да кажа на мама!

— Кажи й.

Чу се звук като от пукащ се мехур и изведнъж цветовете на дъгата се втурнаха нагоре по тялото на чудовището, окъпвайки го в светлина. Цветовете плъзнаха и по лапите на другите двама, които го държаха, и покриха кожата им, изпъстряйки с пищни краски зелените им анораци. Цветовете се меняха в хипнотични шарки, също като на петролно петно във вода, образувайки нови странни оттенъци и трептящи багри. Създанията успяха да нададат един-единствен вопъл на ужас, но той секна рязко и те се свлякоха на купчина върху тротоара. Докато лежаха неподвижни на земята, вихърът от цветове бавно се оттече от телата им. Анораците им си възвърнаха предишния сивкавозелен цвят, а телата им започнаха да се променят, костите им запукаха, а мускулите и сухожилията се преоформяха. Докато цветовете се стекат обратно в локвата, създанията бяха възвърнали човекоподобния си вид.

Дъжд пръскаше по уличката и повърхността на многоцветната локва трептеше и се замъгляваше от капките. За миг една идеална малка дъга се появи над нея, а после избледня и остави локвата в предишното й кално кафяво.

Фламел се наведе да вдигне от улицата останките от плетената гривна. Нишките й бяха избелели, загубили всякакъв цвят. Той се изправи и погледна през рамо към близнаците. Усмихна се.

— Не съм чак толкова безпомощен, колкото изглеждам. Никога не подценявайте врага си — посъветва ги той. — Но тази победа е твоя, Джош. Ти ни спаси. Отново. Май ти става навик: първо в Охай, после в Париж, а сега и тук.

— Не мислех… — започна Джош.

— Ти никога не мислиш — прекъсна го Софи, като го стисна за ръката.

— Ти действаш — рече Фламел. — Това беше достатъчно. Хайде да се махаме оттук, преди да са ги открили.

— Те не са ли мъртви? — попита Софи, докато заобикаляше създанията.

Джош бързо уви Кларент в найлона и го напъха обратно в картонения тубус. После прибра тубуса в раницата и я метна на раменете си.

— Какво стана? — попита той. — Тази шарена вода — какво беше това?

— Дар от една Древна — обясни Фламел, бързайки надолу по уличката. — Наричат Ирида Богиня на дъгата заради многоцветната й аура. Тя също така има достъп до водите в Сенкоцарството на река Стикс — завърши той триумфално.

— Което означава?

Усмивката на Фламел бе свирепа.

— Живите не могат да докоснат водата на Стикс. Шокът претоварва организма им и ги поваля в безсъзнание.

— За колко дълго? — попита Софи, озъртайки се назад към онова, което приличаше на купчина парцали насред уличката.

— Според легендите — за година и един ден.

Огромната трапезария сияеше, огряна от следобедното слънце. Косите лъчи позлатяваха полираната дървена ламперия и се отразяваха от лъснатия под, хвърляха ярки отблясъци по бронята в ъгъла и нашарваха с цветни петна кутиите за монети, които съдържаха повече от две хилядолетия човешка история. Едната стена бе изцяло покрита с маски и шлемове от всички епохи и континенти, и празните им прорези за очи се взираха надолу към стаята. Маските ограждаха маслена картина от Санти ди Тито 3 3 Италиански художник, автор на известен портрет на Макиавели. — Б.пр. , която бе открадната от „Палацо Векио“ 4 4 Стария дворец (ит.) — една от най-известните сгради във Флоренция. — Б.пр. във Флоренция преди векове. Картината, която висеше сега във Флоренция, беше идеален фалшификат. В средата на стаята имаше голяма, покрита с белези маса, която някога бе принадлежала на рода на Борджиите. Около нея бяха наредени осемнадесет старинни стола с високи облегалки. Само два от тях бяха заети, а върху масата нямаше нищо, с изключение на един голям черен телефон, който изглеждаше не на място в пълната с антики стая.

От едната страна на масата седеше доктор Джон Дий. Той беше дребен англичанин с бледа кожа и сиви очи. Носеше обичайния си тъмносив костюм и единственият цвят по него бе шарката от мънички златни коронки върху сивата му папийонка. Той обикновено носеше стоманеносивата си коса, вързана на конска опашка, но сега тя падаше свободно по раменете му и долният й край докосваше триъгълната му козя брадичка. Ръцете му в тъмни ръкавици бяха спокойно отпуснати върху дървената маса.