Майкъл Скот - Вълшебницата

— Нека отбележа, че сега сме по-близо отвсякога до целта. Имаме повод за надежда. Уверихме се, че човешките деца наистина са близнаците от легендата; даже видяхме известна демонстрация на силите им. Този проклет алхимик и неговата жена — Вълшебницата, са в безизходно положение и умират. Трябва само да изчакаме и времето, нашият най-голям съюзник, ще се погрижи за това вместо нас. Скатах е изгубена, а Хеката е унищожена. А ние имаме Сборника.

— Но не целия — прошепна мъжко-женският глас. — Още ни липсват последните две страници.

— Съгласен съм. Но това е повече, отколкото сме имали някога. И със сигурност е достатъчно, за да започнем да привикваме Древните от най-далечните Сенкоцарства.

Макиавели се намръщи и се съсредоточи. Господарят на Дий се славеше като най-могъщ от всички Древни, но ето че неговият собствен господар спореше и обсъждаше нещата с него или нея. Линията пропука и мъжко-женският глас се разнесе почти сприхаво.

— Само че ни липсва Последното призоваване. Без него нашите братя и сестри няма да могат да направят последната крачка от своите Сенкоцарства към този свят.

Господарят на Макиавели отвърна с равен глас:

— Въпреки това трябва да събираме армиите си. Някои от нашите братя и сестри са се отдалечили твърде много от този свят; дори са преминали отвъд царствата в Другите светове. Ще са им нужни много дни, за да се върнат. Трябва да ги извикаме сега, да ги съберем в Сенкоцарствата, намиращи се на границата на този свят, така че когато времето настъпи, да могат с една крачка да се озоват тук и всички като един да тръгнем, за да си възвърнем планетата.

Макиавели погледна Дий. Главата на английския магьосник бе леко килната на една страна, а очите му — полузатворени, докато слушаше Древните. Сякаш усетил погледа на Макиавели, Дий отвори очи и повдигна вежди в безмълвен въпрос. Италианецът поклати леко глава; нямаше представа какво се случва.

— Това е времето, което Авраам предвиди, когато създаде Сборника — продължи господарят на Макиавели. — Той притежаваше прозрението, можеше да зърне нишките на времето. Той предсказа, че ще дойде тази епоха — нарече я Превратното време, — когато на земята ще се възцари редът. Ние открихме близнаците, знаем къде се намират Фламел и последните две страници от Сборника. След като се сдобием със страниците, ще можем да използваме силите на близнаците, за да се подготвим за Последното призоваване.

Линията пукаше от смущения и Макиавели ясно чу на заден фон одобрително мърморене. Осъзна, че и други слушат разговора, и се зачуди колко ли Тъмни древни са се събрали. Прехапа силно бузата си отвътре, за да не се усмихне при мисълта как Древните, в своите различни образи и проявления — човешки и нечовешки, звероподобни и чудовищни, — се вслушват напрегнато в мобилните си телефони. Той избра един момент, когато в мърморенето на гласовете настъпи пауза, и заговори предпазливо, прочиствайки гласа си от всяко чувство, така че да звучи хладно и професионално.

— Тогава мога ли да предложа да ни позволите да довършим задачата си. Нека намерим Фламел и близнаците. — Знаеше, че играе опасна игра, но беше ясно, че в редиците на Древните има разногласие, а Макиавели открай време бе майстор в манипулирането на такива ситуации. Ясно бе доловил копнежа в гласа на господаря си. Древните отчаяно искаха близнаците и Сборника; без тях останалите Тъмни древни нямаше да могат да се върнат на земята. В този миг той разбра, че двамата с Дий са все още ценни притежания. — Двамата с доктора сме съставили план — каза той и млъкна, чакайки да види дали ще се захапе въдицата.

— Говори, човеко — изръмжа мъжко-женският глас.

Макиавели скръсти ръце и не каза нищо. Веждите на Дий подскочиха и той посочи към телефона. „Говори“ — изрече безмълвно с устни докторът.

— Говори! — изръмжа гласът сред пращенето и пиукането.

— Ти не си моят господар — каза много тихо Макиавели. — Не можеш да ми заповядваш.

Раздаде се дълъг съскащ звук, като от изпускане на пара. Макиавели обърна леко глава, опитвайки се да определи какво представлява този шум. После кимна: беше смях. Другите Древни бяха развеселени от отговора му. Беше се оказал прав: имаше разногласия в редиците на Древните и макар че господарят на Дий бе всемогъщ, това не означаваше, че го харесват. Макиавели можеше да използва тази слабост в своя полза.

Дий се взираше в него, с разширени от ужас — а може би и от възхита — сиви очи.