Майкъл Скот: Вълшебницата

Привел глава под шибащия дъжд, Никола поведе близнаците между колите.

— По-бързо. Ако успеем да се отдалечим достатъчно, миризмите от автомобилите и дъжда може да заличат нашите.

Софи се озърна през рамо. Тримата закачулени бяха напуснали заслона на гарата и бързо се приближаваха.

— Те вървят след нас — рече тя задъхано и гласът й тревожно се извиси.

— Какво ще правим сега? — попита Джош.

— Нямам представа — каза мрачно Фламел. Взря се в дългата права улица. — Но ако останем тук, сме мъртви. Или поне аз. — Зъбите му проблеснаха в нерадостна усмивка. — Сигурен съм, че Дий не се е отказал да залови вас двамата живи. — Той се огледа, после забеляза една тясна пресечка вляво и даде знак на близнаците да го последват. — Насам. Ще опитаме да им се измъкнем.

— Иска ми се Скати да беше тук — промърмори Джош. В този момент осъзнаваше истинския размер на загубата им. — Тя щеше да е в състояние да се справи с тях.

В тясната уличка с високи стени беше сухо. Покрай едната стена се редяха сини, зелени и кафяви пластмасови кофи за боклук, а край другата бяха струпани парчета от дървени щайги и препълнени черни найлонови торби за смет. Миризмата беше ужасна, а върху една торба седеше рошава котка и упорито я дереше с ноктите си. Тя дори не вдигна поглед, когато Фламел и близнаците претичаха покрай нея. Но миг по-късно, когато трите закачулени фигури влязоха в уличката, котката изви гръб, настръхна и изчезна в сенките.

— Имаш ли някаква представа накъде води този проход? — попита Джош, докато тичаха покрай редица врати от лявата им страна, които явно представляваха задни входове на магазините по главната улица.

— Никаква — призна Фламел. — Но няма значение, стига да ни отдалечи от Закачулените.

Софи хвърли поглед назад.

— Не ги виждам — съобщи тя. — Може да сме им се изплъзнали. — Последва Никола зад един ъгъл и се блъсна в него, когато той спря рязко.

Миг по-късно Джош също сви зад ъгъла и за малко не се удари в тях.

— Продължавайте — рече задъхано той, докато ги заобикаляше. А после осъзна защо са спрели: уличката свършваше с висока тухлена стена, върху която имаше намотки бодлива тел.

Алхимика се завъртя и притисна пръст към устните си.

— Нито звук. Те може вече да са подминали пресечката… — Порив на студения дъжд опръска земята, носейки със себе си странно зловоние: гнилия мирис на развалено месо. — Или може би не — добави той, когато тримата закачулени зли духове изскочиха безшумно иззад ъгъла. Никола избута близнаците зад себе си, но те моментално застанаха от двете му страни. Софи инстинктивно зае позиция отдясно, а Джош — отляво.

— Отдръпнете се — нареди Фламел.

— Няма — отвърна Джош.

— Няма да ти позволим да се изправиш срещу тези тримата сам — допълни Софи.

Закачулените забавиха ход, после се раздалечиха, за да препречат уличката, и спряха. Стояха неестествено неподвижни, с лица, скрити под огромните качулки.

— Какво чакат? — промърмори Джош. Гласът му бе малко по-силен от шепот. В позата на фигурите, в държанието им имаше нещо животинско. Той беше гледал един документален филм на „Нешънъл Джиографик“, в който показваха как някакъв крокодил седи в реката и чака антилопите да я преминат. Крокодилът също бе стоял напълно неподвижно — а после изведнъж се хвърли в мълниеносно нападение.

Внезапно в тихата уличка прозвуча силно пращене като от кършещо се дърво, последвано от звук като съдиране на плат.

— Те се променят — прошепна Софи.

Под зелените анораци заиграха мускули, гърбовете на създанията се извиха, главите им се издадоха напред. Ръцете им видимо се удължиха, а дланите, подаващи се от дългите ръкави, се покриха с гъста козина и от тях изникнаха остри извити черни нокти.

— Това вълци ли са? — попита разтреперано Джош.

— По-скоро мечки, отколкото вълци — отвърна тихо Никола, като оглеждаше уличката с присвити очи. — И по-скоро росомахи, отколкото мечки — добави той и в същия миг съвсем лек дъх на ванилия изпълни въздуха.

— И не са заплаха за нас — обяви Софи, като внезапно изпъна снага. Вдигна дясната си ръка и допря левия си палец до златното кръгче върху китката си.

— Не — сопна се Никола, посегна и избута ръката на момичето. — Казах ви: не можете да използвате силите си в този град. Аурите ви са твърде характерни.

Софи поклати възмутено глава.

— Знам какви са тези твари — каза тя твърдо. После в гласа й се прокрадна трепет. — Знам какво правят. Не можеш да очакваш, че просто ще си стоим тук, докато те изяждат. Нека се погрижа за тях — мога да ги направя на въгленчета. — От тази мисъл гневът й бързо премина във възбуда и тя се усмихна. За миг яркосините й очи проблеснаха в сребристо, а лицето й стана твърдо и грубо, карайки я да изглежда далеч по-възрастна от нейните петнадесет години.