Майкъл Скот - Магьосникът

Една ръка, състояща се само от палец и слепени пръсти, като гигантска ръкавица, сграбчи Джош за рамото и го стисна. Болката беше невероятна и накара момчето да падне на колене.

— Джош! — изкрещя Софи и звукът отекна в огромната църква.

Брат й опита да се откопчи от огромната длан, но восъкът бе твърде хлъзгав, а и пръстите му потъваха в бялата лепкава маса. От ръката на голема по рамото му потече топъл восък, който се плъзна надолу по гърдите му, затруднявайки дишането му.

— Джош, наведи се!

Софи грабна един дървен стол и го метна с всичка сила. Той профуча над главата на брат й, така че вятърът разроши косата му, а после се стовари — с ръба напред — върху дебелата восъчна ръка на мястото, където би трябвало да е лакътят. Столът се заби до половината, но този ход разсея съществото и то пусна момчето, оставяйки го насинено и покрито със слой восък. Коленичил на земята, Джош видя с ужас как две пихтиести ръце посягат към гърлото на близначката му.

Ужасена, Софи изпищя.

Джош зърна как очите на сестра му трепнаха и синьото се смени със сребристо, а после аурата й грейна ослепително в мига, в който лапите на голема се доближиха до кожата й. Восъчните ръце мигновено се разтопиха и закапаха по пода. Софи протегна разперената си длан и я притисна в гърдите на съществото. Със съскане и цвърчене тя потъна във восъка.

Джош се сви на земята до Фламел, вдигнал ръце да предпази очите си от блестящата сребриста светлина. Видя как сестра му пристъпи по-близо до голема. Сега аурата й беше болезнено ярка, ръцете й бяха разперени широко и някаква невидима, недоловима жега топеше създанието, втечнявайки восъка. Мечовете и нунчакуто на Скати изтропаха на каменния под, последвани секунди по-късно от останките на дървения стол.

Аурата на Софи затрептя и момчето скочи на крака и се втурна към нея, за да я подхване, когато тя се олюля.

— Чувствам се замаяна — каза сестра му глухо и се свлече в ръцете му.

Беше почти в безсъзнание, леденостудена на пипане, обикновено сладкият ванилов аромат на аурата й сега бе кисел и горчив.

Девата-воин се спусна да вземе оръжията си от купчината полутечен восък, който сега приличаше на наполовина разтопен снежен човек. Грижливо избърса остриетата, преди да ги прибере в ножниците на гърба си. Почисти нунчакуто от нишките бял восък и го пъхна обратно в калъфа на колана си, после се обърна към Софи.

— Ти ни спаси — каза тя сериозно. — Това е дълг, който няма да забравя.

— Готово — обяви изведнъж Фламел. Дръпна се назад и Софи, Джош и Скатах видяха как струйки зелен дим се точат от ключалката. Алхимикът бутна вратата и тя се отвори с щракване. Хладният нощен въздух нахлу вътре, разсейвайки натрапчивия аромат на стопен восък.

— Знаеш ли, малко помощ щеше да ни дойде добре? — измърмори Скати.

Никола се ухили и избърса пръсти в джинсите си, като остави дири от зелена светлина върху плата.

— Знаех, че държите нещата под контрол — каза той и излезе от базиликата. Девата-воин и близнаците го последваха.

Воят на полицейските сирени вече се чуваше по-силно, но районът непосредствено пред църквата бе пуст. „Сакре Кьор“ бе разположена върху хълм — една от най-високите точки на Париж — и от мястото, на което стояха, те можеха да видят целия град. Лицето на Никола Фламел грейна от радост.

— У дома!

— Какво толкова са се пристрастили тия европейски магьосници към големите? — попита Скати, докато го следваше. — Първо — Дий, а сега — и Макиавели. Никакво въображение ли нямат?

Фламел изглеждаше изненадан.

— Това не беше голем. За да се вдъхне живот на големите, трябва да се направи заклинание върху тялото им.

Девата-воин кимна. Тя, разбира се, знаеше това.

— Тогава какво…?

— Това беше тулпа.

Яркозелените очи на Скати се разшириха от изненада.

— Тулпа! Нима Макиавели е толкова могъщ?

— Очевидно да.

— Какво е тулпа? — попита Джош. Въпросът му бе отправен към Фламел, но отговори сестра му, което още веднъж му напомни за огромната бездна, зейнала между тях в мига, когато силите й бяха пробудени.

— Същество, създадено и задвижвано от силата на въображението — обясни небрежно Софи.

— Точно така — каза Никола Фламел, дишайки дълбоко. — Макиавели е знаел, че в църквата ще има восък. Затова го е съживил.

— Но със сигурност е знаел и че това същество няма да може да ни спре, нали? — попита Скати.

Никола излезе изпод аркадата пред централния вход на базиликата и застана на ръба на първото от двеста двайсет и едното стъпала, които водеха към улицата далече в подножието им.