Майкъл Скот - Магьосникът

Но коя от тях бе използвал Фламел?

Внезапно тишината на парижката нощ бе раздрана от поредица виещи аларми. Николо натисна бутона на електрическия прозорец и затъмненото стъкло се спусна с тихо съскане. Хладният нощен въздух нахлу в колата. В далечината, издигаща се високо над покривите от другата страна на площад „Тертър“, се виждаше „Сакре Кьор“. През нощта внушителната, увенчана с купол, сграда винаги бе осветена от ярките лъчи на прожекторите. Сега обаче около нея пулсираха червени алармени светлини.

„Тази е.“

Усмивката на Макиавели бе ужасяваща. Той активира една програма на лаптопа си и изчака, докато хард дискът се завърти.

„Въведете парола!“

Пръстите му зашариха по клавиатурата, докато набираше: Discorsi sopra la prima deca di Tito Livio 3 3 „Размишления върху първите десет книги на Тит Ливий“, заглавие на книга от Николо Макиавели. — Б.пр. . Никой нямаше да разбие тази парола. Това не беше някоя от известните му книги.

Появи се доста обикновен наглед текстов документ, написан на комбинация от латински, гръцки и италиански. Някога на магьосниците им се бе налагало да съхраняват магиите и заклинанията си в ръкописни книги, наречени гримоари, но Макиавели винаги бе използвал най-новите технологии. В настоящия момент предпочиташе да ги съхранява на хард диска си.

Сега се нуждаеше само от нещо, което да ангажира Фламел и приятелите му, докато той събере войските си.

Джош рязко вдигна глава.

— Чувам полицейски сирени.

— Дванайсет полицейски коли са се насочили насам — рече Софи, като се вслушваше напрегнато, наклонила настрани глава и затворила очи.

— Дванайсет ли? Откъде знаеш?

Тя погледна брат си.

— Мога да доловя различното местоположение на отделните сирени.

— Можеш да ги различиш? — повтори той. Откри, че за по-реден път се учудва на силата на сетивата на сестра си.

— Всяка една от тях — каза тя.

— Полицията не бива да ни залови — намеси се рязко Фламел. — Нямаме нито паспорти, нито алиби. Трябва да се махнем оттук!

— Как? — попитаха едновременно близнаците.

Алхимикът поклати глава.

— Трябва да има друг изход… — започна той, а после спря и ноздрите му се разшириха.

Джош с безпокойство видя как Софи и Скати изведнъж реагираха на нещо, което той не можеше да подуши.

— Какво… какво има? — попита той, а после внезапно усети съвсем слаб дъх на мускус и зловония. Подобни миризми бе свикнал да свързва със зоологическата градина.

— Проблем — отговори мрачно Девата-воин, като прибра нунчакуто и измъкна мечовете си. — Голям проблем.

Какъв? — попита Джош, като се оглеждаше. Сега миризмата бе по-силна — неприятна и остра, и почти позната…

— Змия — каза Софи, поемайки си дълбоко дъх. — Това е змия.

Джош усети как стомахът му се преобърна. Змия! Защо трябваше да са змии? Той изпитваше ужас от тях, макар че никога не би го признал пред някого, особено пред сестра си.

— Змии… — започна Джош, но гласът му прозвуча пискливо и задавено. Той се прокашля и пробва пак. — Къде? — попита, като се оглеждаше трескаво и си ги представяше навсякъде: как изпълзяват изпод скамейките, спускат се по колоните, падат от канделабрите.

Софи поклати глава и се намръщи.

— Не ги чувам… Само… ги надушвам. — Ноздрите й се разшириха и тя пое дълбоко дъх. — Не, само една е…

— О, да, наистина подушваш змия… само че такава, която ходи на два крака — подхвърли троснато Скати. — Надушваш гадната смрад на Николо Макиавели.

Фламел коленичи на пода пред масивната порта и прокара длани над ключалките. От пръстите му заизлизаха струйки зелен дим.

— Макиавели! — рече той с отвращение. — Виждам, че Дий не е губил никакво време, преди да се свърже със съюзниците си.

— Можеш да определиш кой е само по миризмата? — възкликна Джош, все още изненадан и малко объркан.

— Всеки човек си има отличителен магически аромат — обясни Девата-воин, застанала с гръб към алхимика, за да го пази. — Вие двамата миришете на ванилов сладолед и портокали, Никола мирише на мента…

— А Дий миришеше на развалени яйца… — добави Софи.

— На сяра — поправи я Джош.

— Точно така — каза Скати. — Много подходящо за доктор Дий. — Тя въртеше глава насам-натам, като обръщаше особено внимание на дълбоките сенки зад статуите. — Е, Макиавели пък мирише на змия. Също много подходящо.

— Кой е той? — попита Джош. Струваше му се, че името би трябвало да му е познато, имаше смътното чувство, че го е чувал и преди. — Приятел на Дий ли?