Иван Михайлов: Магьосникът

Синьото небе,покриващо долината, беше изцапано със сиви облаци, зад които боязливо надничаше есенното слънце. Сутрешният здрач си бе отишъл с нежелание, оставяйки след себе си нежни капки роса по сухата трева. Малкото село, скрито между две възвишения, бавно се събуждаше от сън. Възрастни хора с измъчени лица унило се заемаха с работата си, а около тях щъкаха парцаливи дечица, чиито весели викове огласяха местността.

Един малчуган спря гонитбата със своите връстници и се ослуша. Тих и ритмичен звън долиташе някъде зад хълмовете, ограждащи селото. Звука достигна до други хлапета и те също кротнаха за миг. Последва силна шумотевица, в която децата възбудено се опиваха да обяснят на родителите какво са чули. Тревожна и пълна с очакване тишина хвърли булото си върху накъсаните разговори, докато всички бяха извърнали глави в посоката, от която идваше звъна, тръпнейки в очакване да узнаят кой ще навести забутаното им селце. На някои от лицата се четеше безпокойство, а други просто бяха любопитни.

Кахлул, старейшината на селото, беше от първите. Едър мъж приближаващ четиридесетте, с мрачно изражение, което никога не си отиваше от лицето му, той беше уважаван от своите съселяни за своята мъдрост и премерен характер. Сега той стоеше с ръце на кръста пред прага на своя дом, с приведени под невидима тежест рамене.

Една фигура изникна на върха на близкия хълм. По периферията на широкополата шапка, покриваща лицето й, множество звънчета се поклащаха с тих ромон при всяка стъпка на приближаващия се. Пътникът беше облечен в широко палто, достигащо до средата на бедрото му. Дрехата беше мръсна и толкова протрита, че човек трудно би си представил първоначалния и вид. Под нея се показваха тесни панталони с цвят на пръст, по които личаха много кръпки. Краката на странника, обути в чифт разпарцадосани сандали, оставяха след себе си облачета прах, което напомни на Кахлул колко отдавна не бе валяло. Всички в селото се молеха за един дъжд да напои земята. Старейшината погледна с надежда няколкото облака, които вяло плаваха в небето.

Мъжът продължаваше да слиза по хълма с широки крачки, водещи го право към няколкото килнати колиби, които бяха дом на селяните. Въпреки дългия път, който странникът очевидно бе изминал, у него не се забелязваше умора. Кахлул не се притесняваше повече. Той беше разпознал човека, приближаващ се към селото и знаеше, че няма да им донесе беди.

Децата се съвзеха от вцепенението си и се затичаха да посрещнат непознатия странник. Подскачаха весело около него, смееха се и викаха с пълни гърла. Приличаха на кученца, които се радваха на завърналата се майка. Пътникът погали по главите едно две от тях, но продължи да върви без да спира. Гледката, както и нежната мелодия на звънчетата, които се обаждаха на всяна стъпка на чужденеца, накараха много селяните да загърбят за миг грижите си. Тези, които не го бяха забравили, се усмихнаха.

Пътникът спря в средата на селото звънчетата утихнаха. Селяните веднага го наобиколиха, оформяйки около него един весело жужащ обръч. Кахлул също се приближи, за да поздрави новодошлия, който в момента сваляше шапката си. Под нея се откри старо изпръхнало от въздуха и вятъра на времето лице и сплъстени сиви коси, които падаха на възли по челото му.

Брадясалият мъж се усмихваше, но тъмните му очи бяха такива, каквито Кахлул ги помнеше — изпълнени с тъга, гледащи някъде навътре. Той беше Оззи, вълшебникът.

— Здравей, Оззи и добре дошъл при нас. — каза старейшината и протегна ръка за поздрав.

— Хей, това не е ли младия и напет Кахлул? Здравей пакостнико! — пътникът пое подадената му ръка и я раздруса здраво. Дланите му бяха почти толкова груби, колкото тези на селянина, но ръкостискането му бе топло и меко.

— За съжаление вече не съм толкова млад, колкото бях при последната ни среща, вълшебнико. Ти от друга страна не си се променил изобщо през всичките години.

— Хайде, хайде, годините доста тежат на гърба ми — при тези свои думи Оззи се хвана за кръста и направи мъчителна гримаса. — Пък и какъв вълшебник съм аз? Зная само някои друг номер, които да показвам по панаирите, колкото да припечелвам нещо.

— Какво те води при нас, приятелю?

— Минавах на близо и реших да се отбия. Не съм ви виждал отдавна и се чудех как я карате.

— Не много добре — мрачно отвърна Кахлул.

— Да, забелязах. Всичко е изсъхнало.

— Ела в колибата ми да си починеш и да хапнеш. А и трябва да поговорим.