Иван Михайлов - Магьосникът

— Не, бих отказал да сгъна за малко старите си кокали, приятелю -съгласи се Оззи и пое след Кахлул към колибата старейшина в центъра на селото. Обръч от хора се бе събрал около новодошлия, се раздели, за да им направи път. След тях се затича само синът на Кахлул, малко момченце на име Тоби. За него денят беше един от най-интересните за целия му кратък живот. До сега не беше виждал никой извън хората на селото, а новодошлият бе по- различен от всичките му познати.

Малчуганът първи влезе в колибата и се ската край огнището, в което тлееше още слаб огън. След него влязоха двамата мъже като баща му затвори вратата след себе си. Едва тогава забеляза Тоби и отсече:

— Синко, да те няма. Имаме важна работа. Върви да си играеш навън.

— Не искам — заинати се Тоби

Кахлул заплашително се навъси.

— Нека детето да остане — намеси се Оззи — няма да ни пречи.

Старейшината се поколеба.

— Знаеш ли, помня какъв голям непослушник беше ти на неговата възраст. Не ме карай да разказвам какъв пакостник е баща му.

Кахлул се усмихна и кимна на Тоби да остане.

— Как се казваш, момчето ми? — обърна се Оззи към момчето.

— Тоби — промълви притеснително то.

— Не съм много сигурен, но мисля, че имам подарък за теб. — Вълшебникът придърпа пред себе си чантата, която беше провесил на рамото си и се порови в нея, за да извади малко еленче, издялано от дърво. — Да, прав съм бил. Ето ти подаръче от дядо ти Оззи — той подаде фигурката на момчето, което боязливо погледна баща си за разрешение и след като го получи, колебливо пое поднесения му дар.

— Благодаря.

— Вечер край огъня няма какво да правя, та си дялкам нещо с ножа — обърна се почти извинително към Кахлул госта им.

— Чувал съм го някъде — леко се усмихна бащата и протегна ръка към една от грубите лавици, окачени на стената. Там сред различните билки се подаваше потъмняло от годините дървено кученце. — Бях година по-голям от него, когато ми го подари.

— Хм, да си призная честно бях забравил.

Настъпи миг неловко мълчание.

— Оззи, трябва да те помоля за нещо.

— Давай, приятелю.

Кахлул очевидно се притесняваше и пристъпяше нервно от крак на крак.

— Както забеляза и ти преди малко, голяма суша е настанала. Не е валяло няколко седмици. Водата в извора ни е намаляла, но не е там работата…

— Не се притеснявай за това…

— …можеш да ни помогнеш…

— Няма страшно.Я излез навън и погледни облаците — Преди няколко дни пак имаше, но капчица не падна.

— Днес обаче ще вали, при това доста, ако не ме лъжат костите. — Оззи се усмихна. — Нали си знаеш, че облака преследва сянката ми?

Кахлул задържа за известно време погледа си върху него, след което се прокашля леко.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Не аз съм докарал облака, той сам си дойде.

— Не ти вярвам.

— Как може изкуфял старец като мен да води облаци по небето?! Я помисли малко!

Кахлул го гледаше с подозрително присвити очи.

— Знаел си, нали?

— Какво? — изразът на старческото лице на Оззи бе пример за пълно неведение.

— Знаел си и за това си дошъл тук.

— Напротив, стана случайно. Изобщо не планувах да дойда в селото.

— Не се преструвай, вълшебнико. Мога да разбера, когато ме мамят.

Старецът изсумтя недоволно и сведе поглед. Сега той изглеждаше притеснен.

— Кахлул, и аз трябва да те попитам нещо.

Стопанинът стоеше мълчаливо в ъгъла на тясната колиба — Не е особено важно, но много ще ме зарадваш, ако знаеш нещо за това. Може би си го видял някъде, не знам може би го имаш — Оззи нервно се изсмя — не, не ми се вярва.

— За какво точно говориш, приятелю?

Старецът преглътна шумно и облиза устните си с език.

— Слушай да си намирал някъде фигура на еднорог, направена от слонова кост, чиито рог е изработен от диамант, извиващ се нагоре под формата на змия и око от кърваво червен рубин? Търся го от години, но без успех — погледът на Оззи този път се взираше нейде далеч, толкова далече, че малкият Тоби се зачуди дали изобщо човешки крак е стъпвал там, където гледаха сега очите на магьосника.

— Съжалявам, но никога не съм виждал такова нещо.

— Сигурен ли си?

— Смяташ ли, че мога да забравя нещо, подобно на това, което ти току-що описа?

Погледът на Оззи се фокусира изпитателно върху лицето Кахлул. След миг сведе очи и разсеяно продума:

— Да, да, разбира се. Не би могъл. — остана неподвижен с наведена глава за известно време. След като изправи, на лицето му отново беше изписана усмивка. — Е, няма значение. Точно сега искам да хапна нещо, ако ви се намира. Стомахът ми разярено си иска своето.