Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Страшна работа е развързано чейне… Хем колко пъти са ми казвали: „Свивай си чейнето!“ Казваха ми го и в горското, и в пътното. Там председателят на профкомитета ме съветваше: „Иди, казва, при доктор, поискай му да ти изпише невролакс, това оправя такива бързореки като тебе!“ И ми разправи как с невролакс лекувал свойта баба. Тя била такава джаста-праста, бързорека, но взели да й дават невролакс и бабата полека-лека — намалила да говори и сега вече занемяла съвсем: „Та взимай, казва, невролакс!“

Добре, ама докторът знаеш ли какво ми рече: „Вашето — казва — е фабричен дефект, не е за невролакс! Майката му е зашиване!“ Но хайде, заший го де!

Събраха ни на събрание в пътното, изправя се началникът и започва да ни сапунисва: „Вие, другари кантонери, не живеете в нашето време, а в старото, когато е измислена поговорката «От кантонер — пот и от поп — сълза!» Защо позволявате да стават дупки на асфалта! Докога ще се търпи това положение?“

Пита ни в присъствието на заместника на министъра, че заместникът го беше сдъвчил май за дупките. Кантонерите мълчат, не казват. Нищо не казват и техниците, не продумват инженерите, а работата проста — няма накъде: тънък асфалт, гъне се, троши се и дупките една след друга се отварят… Как да мълчиш? Станах и казах:

— Асфалтаджиите искат с трици маймуни да ловят. Позамажат и летят — планове да преизпълняват, а сетне кантонерите криви, че не смогват всичките дупки да запушат!

Сетне разбрах, че заместникът проверил: разкопали асфалта, дебелината да премерят, доказали се моите думи, боднаха началника с едно мъмрене, но и аз корен не вързах: преместиха ме като за повишение в лавката. Но нали съм „мека Мария“, там ме съсипа вересията. На тоя — „до аванса“, на оня — „до заплата“ — събраха се такива два-триста лева, дойде ревизия и — хайде в село.

В село се хванах на кариерата, но нали съм слабосилен, вратът ми стана като връв. Кълките ми не задържаха панталоните, а булката взе да ме нарича „братче“; „кротичкото братче Стойчо“! Рекох си: „Ще вкарам булката в грях, ами я да поровя аз за нова служба!“ С партийния сме набори, развъртя телефоните насам-нататък и ме вреди човекът в горското на вакантно място „надзирател по залесяването“. Аз съм от дете отраснал в гората, обичам я и тая работа ми легна.

Залесяването е голямо нещо: шило боднеш, стъпка стъпиш — никне бор! Хиляди борчета зад тебе, наперили ушите — пъплят! Не е като на асфалта, едната дупка не затъпкал, зяпнали три, и винаги псувни, и винаги сръдни!

Хубава работа, дума няма — чиста! Но и тука чейнето ме извози. Чейнето и реконструкцията! Дойде веднъж техник-лесовъдът да определи площите за реконструкция и взе да ми обяснява: „Реконструкцията е, казва, сеч. Секат се келявите, лошите гори, а на тяхно място се засаждат ценни горскодървесни породи — бор, бук и така нататък. Ти ще проведеш сечта от това до ей онова дере, както е по плана! Сеч на голо! Бръснато! После ще залесяваме!“

Гледам аз склона на дерето в горния му край — има земица, има храсти, има какво да се сече и залесява, но към реката — стръмно и скалисто, шепица пръст не можеше да събереш и само тук-там пораснали хвойни, и то не върху пръст, ами, кажи-речи — върху камък. Казвам на техника:

— Няма върху какво да залесяваме тука, защо да сечеме хвойната? Все пак — зелено и запира дъждовете!

Той казва:

— Няма да философствуваш, ще действуваш! Хвойната е рядка, изсичането й няма да ни струва нищо, а това ще намали себестойността на плановите показатели, че са високи.

Криви им показателите, с хвойната ще ги оправят.

— Аз — казвам — не съм съгласен!

— Твоето съгласие — казва — не е нужно. Ето ти плана! Ето ти върху плана парафите на окръжния началник!

Все пак аз хвойните не пипнах.

Техникът даде докладна. Не минаха няколко дена — преместиха ме надзирател в ловното стопанство. Идвали чужденци в ловното да бият лов, трябваше по-отракани хора да ги водят.

В ловното работата не беше сложна. Идваха повечето западни германци. Моята работа беше да им застеля каруца със сено, да ги натоваря на каруцата и да ги заведа на мястото, определено за засада. Като залезеше слънцето, елените се разреваваха из гората да се борят, да гонят женските и в тая любовна залисия ловците ги застрелваха. Застреляните екземпляри натоварвах и закарвах в стопанството, отрязваха им главите с рогата, а ловците плащаха и заминаваха с ловните си трофеи.