Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— Ще го трепя — вика — мамка му стара и издайника, да се съюзи то с вълците! Само че е много далече, та ще го чакам да се върне и тогава ще го прасна между двете очи да не гъкне.

Седнахме, чакахме Катерин да се нахрани.

Мило му, значи, пак.

— То с козата вече се е свършило, ама нека преди смъртта си да се наяде, все пак колко време честно и верно ни е служило — утешаваше се бай Пачо.

— То служи — казвам му тогава аз, — служи то, бай Пачо, ама като не му даде ти царевично брашно за бъркушка, огладня, разбра, че от службата файда нема, и стана на вълците ортак.

— Не, не е огладняло то, ами е нахитряло и узряло. Там е работата, че е нахитряло… Какво ли си е рекло: „И да чувам, и да не чувам, козите, чеверме няма да ми дадат да ям, ами я чакай да се оправя сам“. Така си е рекло, затуй ще го трепя — вика, — няма да му простя!

Ще го трепе, ще го трепе, ама не вдига пушката, а Катерин се наяде, отстъпи на вълка и тръгна. Мина дерето, запря се там, локна водица и тръгна пак.

— Хайде, бай Пачо, трепи, докато те е яд, инак — не знам!

Дигна той пушката, прицели се, размисли се и я свали.

— Ама е предател — викна, — мамка му стара бе, как да го оставим? Хайде, едната коза махни, ама утре пак ще направи същото.

Дигна пак пушката и — ба-а-а-ау! С гръмването Катерин подрипна, преметна се, претърколи се два-три пъти и напери ногите.

— Погреби го! — нареди ми бай Пачо. — Хитро беше животното, една дупка заслужава!

Погребах го и му дори заплаках, че такова куче с такъв глас нито бех водил, нито ще водя. А едни очи! Като та погледне, само дето не говори. Две главни му кръстосах, турих му, значи, кръст.

Изпрати после бай Пачо друго, ново куче, с него и чувал царевично брашно, и заръча:

— Направи му, вика, една копаня и го храни!

Сетил се, ама късно-о-о! А пък новото куче лапа порциона, ей такива кълки отпра и от дебело мързеше го вълците да гони. И на топа на устата кой? Пак байчо ти Ангел.

Та да ти кажа, сбъркал съм се и на кучетата с храната съм нащрек: даваш ли малко — стават на вълците ортаци, прехраниш ли ги — надебеляват и не гонят.

Затова с храната съм нащрек!

Викна ме лесничеят веднаж, затвори хубаво вратата и ми рече:

— Порязов, има — кай — за тебе една поверителна задача: горският в Каракуз е, изглежда, мъртъв! От петнайсет дни никой не го е виждал да се мярка из района, нито пък в общината се е обаждал. Нареждам ти като на старши да заминеш за Каракуз и лично да провериш нашият човек жив ли е, или е мъртъв!

— Слушам!

— Вземи си оръжие, патрони и — умната! Районът е граничен, населението е помашко, а на това отгоре, както е известно, появила се е пак четицата на Али Бекир, тъй че очите си трябва да отваряш на чекрък!

— Слушам, господин лесничей!

Викаше се тогава „господин“, а не „другарю“.

Събрах в раницата сухоежбина за три-четири дена, метнах се на коня и тръгнах. Пушка със себе си не взех, пушката се вижда, бие на очи, но заредих наганта — имах нагант барабанлия, с шест патрона, на сто и двайсет крачки пробиваше буково листо.

Пътят за Каракуз е седем часа, но по преките пътеки го взимах и за пет, с всичкото му зазяпване, спиране по чешмите и тъй нататък. Едър е балканът там, дива бе гората — с ей такива дебели дървета и скали, пълни с орли, имаше в какво да се зазяпаш, ала на мене акълът ми беше все в тоя нашия горски — дали беше наистина пречукан, или друго се беше случило с него.

Докато се качвах с коня по стръмнините — все ми се въртеше из главата: какво ли може да се е случило?! Макар че с един горски можеше да се случи какво ли не. На него това му е работата — да пази баира да не се сече, пашата да не се пасе и току-виж светнал го някой с нож или куршум. Тъй бяха направили преди години с горския от Средока. Хванал кози в сеченака, отвързал на еркичите звънците, а козарите как да си вземат звънците, как (те пък за такива звънци мрат) — изпреварили го, пречукали го с една-две сопи — затрили го. Заради два ръждясали звънци!

На мене бяха вадили нож Бурунсуза от Карамушица и Крив Салих. Призна ми сетне Кривото. „Ако се беше — кай — обърнал да бягаш, нанизал та бях с ножа, че от трийсет крачки мога — вика — чамова талпа да пробия! Ала ти — казва — не се уплаши и това те спаси.“

При такива хора гора да пазиш не беше лесно, още повече те имаха кураж от Али Бекира — българин, ала мохамеданин от драмските села. Минаваше границата, хващаше мулета от нашенско и ги продаваше в Гръцко. Водеше трима с него. Пребили бяха един акцизен заради коня и един овчар, че беше им отказал чеверме да им пече, и оттогава на сербезлиите все името на Али Бекира им беше в устата; с него лягаха и ставаха, с него плашеха и се заканваха. Мене, да ти кажа, не ме стряскаше Али Бекир, ала си мислех друго: в такова време можеш да чукнеш и горския, и полския, и когото си искаш, и всичко да мине върху разбойника.