Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

На следната вечер разказах в хоремага как са се заорали трите ЗИЛ-а в канавката, като са ме видяли с меца в мотоциклета, и всички се смяха до припадък. На другия ден дойде милиционерският сержант — Маринко.

— Браво бе, за камионите си се обадил сам, а за мотоциклетиста, дето се обърнал в реката, си траеш! Я заповядай в участъка да поприказваме!

Там разбрах, че дегустаторът, като давал назад в тъмнината, взел, че се обърнал и се претърколил в дерето с мотоциклета. Мотоциклетът — развален, любовникът — жив и здрав, обаче натъртен.

Обясних на сержанта, че съм ходил в село по работа, а на връщане съм решил да почина и съм оставил мечката край пътя. Оня в това време се появил, уплашил се, дал заден ход и по-нататък няма за какво да отговарям.

— Но мечката се е движила — казва сержантът. — Защо?

— Така му се е привидяло!

И започна спор на очната ставка — привидяло ли му се е или не. Движила ли се е мечката, или е седяла мирно? И после: за какво съм ходил аз в село? При кого? И какво съм вършил там? Не е ли това опит за умишлено убийство?

Сложи ме сержантът бая натясно и аха-а — да му кажа истината, но като си спомних положението на побратима, стана ми жално на топа на устата да го слагам и преписката стана следствена. На следователя обаче казах. Възрастен човек, с прошарени коси, стана ми грозно да го лъжа и му казах: — „Ще говоря истината, но само ще говоря! Няма да пиша, и то ако дадете дума, че казаното ще остане между нас!“

— Казаното — вика — може! Говори!

Разказах му работата от край до край.

Следователят се позамисли:

— Много е заплетен казусът! Явно, че намерението ти не е било да го трепиш, а да го сплашиш, за да го отклониш от една простъпка. В такъв случай няма налице умисъл за убийство и работата изведнаж от престъпление се превръща в едно обикновено нарушение, но в това „но“ е — казва — цялата работа. За да се докаже всичко туй, необходимо е да повикаме съучастника ти за свидетел и да се разкрие прелюбодействието.

— Това — в никакъв случай!

— Съчувствувам ти — казва — и те разбирам, но при наличните данни друг изход не намирам, освен да те изпратя на прокуратурата. Трябва да кажа: с голямо съжаление!

— Това ми е достатъчно, другарю следовател! Благодаря!

— А иначе — вика — интересно! Много интересно като пръв опит за уреждане на някои частни конфликти с помощта на плашило… Ето, и случаят с бракониерите!

— Много е интересно — казвам, — аз също съм мислил като какво ли ще бъде, ако се изработи едно такова плашило-мечка със самодвижещи се механизми и фотоклетка, като на германските пушки, която ще извършва патрулна служба било при асфалта, било в гората или в ловния развъдник, или при самите хора. Само че — казвам — страх ме е от тоя, дето ще го навива. Инак това моторизирано плашило може да стане — ела, че ми трябваш!

— Да — каза ми следователят. — Ти поговори за тая работа с прокурора!

Сега отивам при прокурора, че да видим. Ако съдя по следователя — има начин да се разберем и с него, но все пак — прокурор е, може ли да се предвиди?

Ако в закона гледа — аз съм вътре. Ако за мене гледа — той е вътре. Но важното е, че на душата си грехове не нося. И сержантът, и следователят разбраха. Следователят разбра, а жена ми — не! Аз тръгвам за града, за прокурора, дето се вика, не се знае ще се връщам или не, а тя ми се чумери и ми дудне:

— Така ти се пада, кай. Като си дърво за огън, така ти се пада!

Имахме куче — Катерин. Младо, много апетитно вълците да гони. Гласът му — цяла буря: каже „ав, ав“, гората се тресеше и ехтеше. Беше с дебела вратина, бързо на ход, леко в ушите, като че не спеше. А пък да видиш каква накеркелена опашка имаше! Екстра куче, само че бай Пачо не му даваше порцион. Карахме все на трици и на сух комат. Колко пъти съм му викал: „Давай царевично брашно да набъркаме на кучето“, пък той — стиснат, „бива“ — ще каже и все не даваше. Пет ли, шест ли години пасохме козите с Катерин. Такова доверие му имах и се бях толкова отпуснал, повече не може. Вляза в колибата, напаля огън, струпам кютуците в огнището, припека ногите и захъркам. Зная Катерин си е на поста, вълк не дава да припари, ако ли дойде, ще се обади.

Хубаво, ама какво се случи. Един ден, една заран по-право, като ставам, имаше една шарена коза — не я виждам, нема го и Катерин. Бре-е, каква е тая работа? След малко, виждам го, се връща, но сам. Тръгнах в същата посока и намирам белобарзата коза, ала я намирам как? Раздърмушили я вълците до кокал. Гонил ги, значи, Катерин, ама те си свършили работата. И муцуната му — кървава, значи, се борил. Само едно не беше ми ясно: защо не се разлая да го чуя и да стана. А като лавнеше, отсреща имаше скали — „Червените скали“, — лаенето уголемяваше ехото им, кънтеше, съща стрелба. Та само това не беше ми ясно — защо не съм го чул. „Тежко съм спал“ — си рекох и тая работа се тъй размина.