Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Ама как не се случи един поне, който да е ловец от малко-малко. Ако не друго — пеши малко да походи из гората, а че тогава да стреля. А те идваха повечето не само с пушка, но и със стол, а двама от Франкфурт на Майн отидоха на засада и с кревати! Седне на стола, нагласи триножника, закрепи пушката върху триножника — пушка с най-последна техника, с автоматическо зареждане, далекомерни уреди, самоприцелващи се механизми, фотоклетки, тъй че — сляп да си, сложи пръста на кондака и еленът ти е в кърпа!

А какви елени бяха тия, с какви рога! И как се блъскаха тия диванета един в друг заради опустелите кошути! Като се праснат, като че дъбовете в гората се прекършваха! Бият се, трошат се, докато на поляната остане само тоя, дето е надвил, протегне шия и започне да реве. Ревне ли той — шумнат сухи шумки в гората и кошутите пристъпват плахо-плахо. А еленът, опнал шията си като струна, цепи гората с бурията и чака да се събере целият харем, за да избере от всички най-красивата!

В тая залисия ловците най-добре избиваха елените.

Пръста на кондака и — гордият любовник се намерил с кървава пяна в устата на земята… Преди да е докоснал своята красавица, ако не с друго — с целувка!

Заигра ми нещо вътре, в сърцето, но кому какво да кажа? Всичко е по план и ред: плащат си хората с долари, трепят и… няма какво. Само едно си позволих, когато сме в гората с ловците, отпусках чейнето да си приказва каквото ми дойде… Ловците разбираха, колкото разбираха дърветата, можеше, значи, спокойно да се изказвам. И наистина казвах каквото ми дойдеше в ума по адрес на тия пишман ловци, но заедно с това се и смеех да не подушат господата какви тръни вършея на главите им. Смешно им беше и на тях. Само един се случи мълчалив и сериозен, една очиларка от Мюнхен ли беше, откъде, не мога да ти кажа — някакъв си фабрикант. И тая очиларка ми изяде хляба. Уби той елена — най-красивото животно в развъдника, подкастрих го аз с една хубава реч и се върнахме в ловното.

На заранта — вика ме директорът още в седем! При него — щаба, профкомитетът, дивечовъдите, заместниците и дори счетоводителите. Директорът — сериозен, а другите гледат в земята и мълчат… Рекох да седна, но шефът ме строи:

— Застани прав! — а на счетоводителя заповяда: — Пущай!

Тогава забелязах, че в ръцете на счетоводителя има кутийка с ремъчки като фотографическо апаратче „Киев“. Бутна счетоводителят някакво копче и се разнесе рев! Рев на елен, същият, дето немецът пречука миналата вечер. Кутийката не била, значи, фотографическа, а магнитофон. Носил го фабрикантът със себе си да записва ревовете и борбите на елените, за документация, но записал не само ревовете, но и моето изказване след екзекутирането на елена. Знаел немецът някоя и друга наша дума, колкото да разбере, та записал не само моето изказване, но и кашлицата ми дори.

— Какво ще кажеш? — пита ме директорът и по гласа му разбирам, че работата е в шише.

— Ще ви помоля — казвам, — да засилите магнитофона.

Понатиснаха копчето, че като се разгърмя и развика оня ми ти Стойчов глас — тръпки да полазят по гърба ти, като че реве раненият елен.

„Защо си надокарал тия телескопи и триножници, абдал с абдал? Защо не докараш самолети да пуснат бомби, защо не довлечеш артилерия пръстите си да не трошиш? Защо не си даде труд да разкършиш дебелите си кълки и защо не се прицели точно да се не мъчи горкото животно?… И си се писал ловец! Абдал с абдал!“

… И тъй нататък, и тъй нататък.

Ако не беше това „абдал“, както сетне старшият дивечовъд ми обясни, работата можела да се размине, но фабрикантът се хванал за тая дума. Преводачът му я обяснил като „тежък, солиден господин“, но немецът познавал тая дума и аз бях уволнен „за некоректно държане с ловците-чужденци“. С пълно право.

Тъй завърши ловната ми служба. Взех си мечата кожа — имах собствена меча кожа за постилане — и си тръгнах за село — с мечата кожа на гръб.

Вървя из пътя и си мисля: ами сега в кои тръни ще вървя? В кариерата ли, в текезесето ли? Къде? Мисля си и така съм заорал в мисленето, че не се досещам да свия мечата кожа на вързоп, ами я влача на рамото си като пелерина. По едно време чувам гласове: събрали се летовници — фотографират се. Един от мъжете се вгледа в мене:

— Ей, тарикат! Дай мечата кожа да се фотографираме, да стане фотографията по-завързана.

Дадох им я — едра кожа, рунтава, с ей такива лапи, като я закачули оня — съща мечка! Фотографира се той, издърпаха я от ръцете му други, присъединиха се към тях и трети, четвърти — едвам се не сбиха кой по-напред да се фотографира. Добре че на фотографа свършиха филмите.