Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Успокоих се, дето се вика, и лека-полека заспах. Колко съм спал, не мога да ти кажа, по едно време чувам: като в просъница нещо се дере. Дере се книга! Сепнах се, но не шавнах. „Може — рекох си — да е някаква мишка.“ Поослушах се добре, не е никаква мишка: дере се книгата листо по листо! Посегнах да взема наганта, скръцнаха дъските и — лунгурррр — обърна се на земята бакърчето с млякото. И стана мъртва тишина. Само едно дишане се чуваше. Мина ми през ума: дали не е от мойто си дишане, да се връща от стената. Спрях се да дишам, онова си диша-а. Ха да те видим сега! Тогава усетих, че косата ми се наежи. Напипах наганта и като сложих пръста на курока, тогава се малко посъвзех. Рекох си: „Ако е човек — ще го застрелям!“, но веднага ми дойде в ума, че прозорецът е с пирони закован, вратата заключена, на това отгоре и залостена — комар не можеше да се промъкне. „Ами ако е имало нещо под кревата? Ако се е някой скрил под него и ме е чакал да заспя?“ Викнах тогава:

— Стой! Ще стрелям!

Кога съм литнал от кревата и кога съм стрелял, не мога да ти кажа, но три пъти като гръмнах, чак тогава осъзнах, че съм на кревата бос и прав с наганта в ръка. Коленичих на кревата и без да пущам наганта, с лявата ръка допипах кибрита. Затиснах го под коляното, драснах една клечка и я вдигнах: вратата си беше подпряна, прозорецът — затворен, в стаята никого нямаше, само коранът и бакърчето с млякото се търкаляха на пода.

Гледах и не вярвах, докато клечката угасна. Легнах, ала наганта не оставих. Мина ми през ума да стана, да изляза, ала се усетих толкоз отмалял, като че някой беше ми отрязал и ръцете, и краката.

Сърцето: лупа-лупа — да се пръсне. Гърба си и краката не усещам. Това било, значи, страх да те подлегне — смърт! Ако беше ми се явил в същото време Али Бекир, щях на врата му да се хвърля да го целувам като брат, все едно дали щеше да ме реже, или беси. Ала нямаше никакъв Али Бекир: скръцна столът и нещо се намести върху него. Столът не седеше равно на дюшемето и захлопа — ту на единия си, ту на другия си крак, като че някой се люлееше на него. Рекох да извикам, но гърлото ми се вдървило — не излезе нито вик, нито глас. Мина ми през ума, че може да сънувам, ала то се познава кога е насън и кога наяве: зъбите като затракат — не е сън, а зад ушите ме обля студена пот. Ще попиташ какво ми е минало през ум? Какво ли не! Духове, дракони и главно оня, умрелият, да са не е вдигнал да ме налегне и да ме размаже на кревата. Колкото смелост имах, идваше от трите патрона в наганта, макар че патроните в такова време пара не правят.

Колко се клати столът, не мога да ти кажа, но спря и в същото време: лунгур-р-р — сипнаха се всичките паници от полицата. Това ме тъй уплаши, че трите патрона от наганта изгърмяха ей така, от само себе си. След гърмежа стана тихо и в тишината чух как започна нещо да шупурка и шуполи. Рекох си, че полудявам! Запуших си ушите да видя дали нещо в мойта глава не шумоли — и шумоленето спря. Значи, идваше истински шум, равен, незнаен и, да ти кажа, страшен! Оставих наганта, вкопчих завивката с двете си ръце и я стиснах. Очите си затворих и на топка се свих — нито да чувам, нито да виждам, когато страшното ме връхлети.

Колко съм стискал завивката, не мога да ти кажа: стори ми се век, век и половина. През цялото време шумът не свърши. Знаеш ли какво е да се шета и шуполи около тебе и да не знаеш какво е? Аз с мечка съм се борил и ръката ми е хапала, ето ми зарасналата рана, с пълна пушка в корема са ме дупчили — актове бех съставил на един серсемин — караше ме да ги скъсам, и в Отечествената война невъзпламенена бомба хвърлих обратно, и пак не мога да кажа, че съм примирал от страх, а тука, вярвай бога — жив умрях. Тая дума като ти мине през ушите — да ти е ясно, че не е току-тъй измислена, — изстиваш, вдървяваш се и — край, а краят си беше, току-речи, готов, ако в това време не беше се изкукуригал един петел. Ходжов ли беше, селски ли — не мога да ти кажа, но се чу — издалече, като изпод земята, и тогава от малко-малко дойдох на себе си. Все пак не мърдах, чаках по-добре да се разсъмне. След първия петел чу се и втори, и трети, далече кукуригаха, но ги чувах и на сърцето ми падаше това кукуригане като мехлем.

Кукуригаха петлите, пяха и се надпяваха, докато усетих, че се е вече разсъмнало. Махнах завивката и първото нещо, което забелязах, беше, че от полицата съдовете са наистина сметени до крак! Понадигнах се от кревата и другото нещо, дето се изпречи пред очите ми, беше един куп, ей такова купище с жито. Прозорецът напълно здрав, с пирони закован, вратата — залостена, а купището стигнало до височината на кревата и дори масата засипана до половината. Ровнах — жито! Наистина жито. Светло беше, виждаше се всичко ясно.