Майкъл Скот - Магьосникът

— Николо Макиавели е безсмъртен, съюзник на Тъмните древни — обясни Девата-воин, — и не е приятел на Дий, макар че са на една и съща страна. Макиавели е по-стар от Магьосника, безкрайно по-опасен и със сигурност по-хитър. Трябваше да го убия, когато имах възможност — каза тя горчиво. — През последните петстотин години той е в основата на европейската политика — той е кукловодът, действащ задкулисно. Последното, което чух, беше, че е назначен за шеф на „Дирексион женерал де ла сеюкрите екстериор“.

— Това нещо като банка ли е? — попита Джош.

Устните на Скати се извиха в лека усмивка, която разкри издължените й вампирски зъби.

— Означава „Главна дирекция за външна сигурност“. Това са френските тайни служби.

— Тайните служби! Просто страхотно — рече саркастично Джош.

— Миризмата се усилва — каза Софи, чиито пробудени сетива ясно усещаха аромата. Тя се съсредоточи и позволи на малка част от силата й да се процеди в аурата й, която я обви като призрачна сянка. Нишки от ярка сребърна светлина заискриха в русата й коса, а очите й се превърнаха в лъскави сребърни монети.

Почти несъзнателно Джош се отдръпна от сестра си. Беше я виждал такава и преди и тя го плашеше.

— Това означава, че е наблизо. Прави някаква магия — рече Скати. — Никола?

— Трябва ми само минутка. — Пръстите на Фламел сияеха в изумруденозелено и изпускаха дим, докато рисуваха някаква фигура около ключалката. Отвътре се чу силно изщракване, но когато алхимикът натисна дръжката, вратата не помръдна. — Е, може би повече от минутка.

— Прекалено късно е — прошепна Джош и вдигна ръка да посочи. — Тук има нещо.

В другия край на голямата базилика редиците от свещи бяха угаснали. Сякаш недоловим бриз се носеше през залата и по пътя си гасеше пламъчетата, трепкащи в кръглите кандила и върху дебелите свещи, оставяйки струйки сиво-бял дим да се вият във въздуха. Изведнъж миризмата на восък стана по-силна, много, много по-силна, и почти заличи змийската.

— Нищо не виждам… — започна момчето.

— То е тук — извика Софи.

Съществото, което се надигна от студените каменни плочи, имаше само най-обща прилика с човек. Бе по-високо от средния човешки бой, едро и уродливо — бяла пихтиеста фигура със съвсем смътно загатната глава върху широките си рамене. Нямаше лице. Пред очите им две огромни ръце се отделиха с джвакащ звук от туловището и в краищата им се образуваха нещо като длани.

— Голем! — извика ужасено Софи. — Восъчен голем! — Тя протегна ръка напред и аурата й запламтя. Леденостуден вятър излетя от пръстите й и удари създанието, но бялата восъчна кожа просто се накъдри и разтече пред него.

— Пазете Никола! — нареди Скатах, като се хвърли напред. Двата й меча излетяха от ножниците и се забиха в създанието, без обаче да му нанесат никаква вреда. Остриетата заседнаха в мекия восък и тя трябваше да използва цялата си сила, за да ги изтегли обратно. Удари отново и късчета восък полетяха във въздуха. Създанието замахна към нея и Скати бе принудена да пусне мечовете, отскачайки назад, за да избегне смазващия удар. Един масивен юмрук се заби с тътен в пода до краката й и във всички посоки се разлетяха капки бял восък.

Джош грабна един от сгъваемите дървени столове, наредени един върху друг пред магазинчето за сувенири в дъното на църквата. Като го хвана за двата крака, той удари с всичка сила съществото в гърдите… и столът заседна здраво там. Восъчната фигура се обърна към момчето, при което столът бе изтръгнат от ръцете му. То грабна друг, втурна се да заобиколи създанието, и го халоса пак. Столът се строши в раменете му, оставяйки десетки трески да стърчат от него като игли на таралеж.

Видяното смрази кръвта на Софи. Тя отчаяно се мъчеше да си спомни някоя от тайните на Въздушната магия, на която Вещицата от Ендор я бе научила само преди няколко часа. Вещицата бе казала, че това е най-могъщата от всички магии и Софи бе видяла какво направи тя с армията от зомбита на отдавна умрели хора и зверове, които Дий бе призовал в Охай. Но тя нямаше представа какво би подействало срещу восъчното чудовище пред нея. Знаеше как да предизвика миниатюрно торнадо, но не можеше да рискува да го направи в затвореното пространство на базиликата.

— Никола! — извика Скати. Тъй като мечовете й бяха останали забити в съществото, Девата-воин използваше нунчакуто си — две дървени пръчки, свързани с къса верига, — за да нанася удари на голема. По кожата му оставаха дълбоки вдлъбнатини, но друг ефект не се забелязваше. Тя нанесе един особено свиреп удар, от който полираното дърво се заби в тялото на съществото. Восъкът потече по нунчакуто и го улови. Когато създанието се завъртя към Джош, оръжието бе изтръгнато от ръката на Девата-воин и тя отхвръкна настрани.