Майкъл Скот - Магьосникът

Засега.

Но Париж вече не беше градът на Никола Фламел. Онзи град, който някога бе почитал него и жена му като закрилници на болните и бедните, онзи град, който бе кръстил улици на тяхно име, отдавна го нямаше. Сега Париж принадлежеше на Макиавели и на неговите господари, Тъмните древни. Взирайки се над древния град, Николо Макиавели се закле, че ще превърне Париж в капан — а може би дори и в гробница — за легендарния алхимик.

Призраците на Алкатраз събудиха Пернел Фламел.

Жената лежеше неподвижно върху тясната койка в малката леденостудена килия дълбоко под изоставения затвор и ги слушаше как шепнат и мърморят в сенките около нея. Дузина от тези езици тя разбираше, имаше още много, които можеше да познае, и няколко, които й бяха абсолютно непонятни.

Като държеше очите си затворени, Пернел се съсредоточи върху езиците, мъчейки се да различи отделните гласове, като се чудеше дали сред тях има някои познати. А после една внезапна мисъл я порази: как така можеше да чува призраците?

Отвън пред килията имаше сфинкс, чудовище с лъвско тяло, орлови криле и глава на красива жена. Едно от специалните му умения беше да поглъща магическите енергии на други живи същества. Беше изсмукало тази на Пернел, оставяйки я безпомощна, затворена в тази ужасна килия.

Тънка усмивка изви устните й, щом осъзна нещо: тя беше седма дъщеря на седма дъщеря, родена със способността да чува и вижда призраците. Беше го правила дълго преди да се научи как да развива и съсредоточава аурата си. Дарбата й нямаше нищо общо с магията, така че сфинксът нямаше никаква власт над нея. През вековете на дългия си живот Пернел бе използвала своите магически умения, за да се предпазва от призраци, да засенчва и маскира аурата си с цветове, които я правеха невидима за духовете. Но когато сфинксът бе погълнал енергията й, тези защити бяха паднали, разкривайки я за света на призраците.

И сега те идваха.

Пернел Фламел бе видяла първия си призрак — този на любимата си баба Мамом, — когато беше на седем годинки. Знаеше, че няма защо да се бои от призраците; вярно, те можеха да бъдат досадни, а понякога дразнещи или дори груби, но нямаха физическо присъствие. Даже имаше неколцина сред тях, които бе започнала да смята за приятели. През вековете някои духове се бяха връщали при нея отново и отново, защото знаеха, че тя може да ги чуе, да ги види или да им помогне, а често и защото просто бяха самотни, помисли си Пернел. Баба й се появяваше на всеки десетина години, просто за да провери как вървят нещата.

Но макар че нямаха присъствие в реалния свят, призраците не бяха безсилни.

Пернел отвори очи и се втренчи в грубата каменна стена точно срещу лицето й. По нея течеше зеленикава вода, която миришеше на ръжда и сол — двете неща, които в края на краищата бяха унищожили затвора Алкатраз. Дий бе допуснал грешка, точно както тя знаеше, че ще стане. Ако доктор Джон Дий имаше някакъв голям недостатък, това бе неговата надменност. Явно си мислеше, че ако я държи затворена дълбоко в недрата на Алкатраз, пазена от сфинкс, тя ще е безсилна. Обаче ужасно грешеше.

Алкатраз беше място, пълно с духове.

И Пернел щеше да му покаже колко е могъща.

Тя затвори очи и се отпусна. Заслуша се в призраците на Алкатраз, а после бавно, с глас малко по-силен от най-тихия шепот, започна да им говори, да ги зове и да ги събира при себе си.

Добре съм… — промърмори Софи. — Пусни ме, Джош.

— Но после очите й трепнаха и се затвориха отново.

Групичката се движеше тихо през гъстата мъгла с мирис на ванилия. Начело вървеше Скатах, а Никола — най-отзад. Докато се спускаха по стълбите, чуваха навсякъде около себе си тропота на ботуши, дрънченето на оръжия и приглушените команди на френските полицаи и специални части. Някои от тях минаваха опасно близо и на два пъти Джош бе принуден да приклекне, когато някоя униформена фигура профучаваше край тях.

Изведнъж от гъстата мъгла изплува Девата-воин, сложила късия си дебел показалец пред устните си. Водни капчици оросяваха щръкналата й червена коса, а бялата й кожа изглеждаше още по-бледа от обикновено. Тя посочи надясно със своето украсено с резба нунчаку. Мъглата се завихри и ненадейно разкри един жандарм, който стоеше почти право пред тях, достатъчно близо, за да го докоснат. Тъмната му униформа беше покрита с блестящи водни капки. Зад него Джош успя да различи група френски полицаи, струпани около нещо, което приличаше на старомодна въртележка. Всички те се взираха нагоре и момчето ги чу как мърморят отново и отново думата brouillard. Знаеше, че говорят за странната мъгла, която се бе спуснала внезапно над църквата. Жандармът държеше в ръка служебния си пистолет, насочил дулото към небето, но пръстът му беше леко свит над спусъка. Това още веднъж напомни на момчето в каква опасност се намираха — застрашени не само от нечовешките врагове на Фламел, а и от съвсем човешките му противници.