Майкъл Скот - Магьосникът

Те изминаха още може би около десетина крачки… и изведнъж мъглата изчезна. В един миг Джош носеше сестра си през гъстата мъгла, а после, сякаш бе преминал през някаква завеса, вече стоеше пред мъничка художествена галерия, кафене и магазинче за сувенири. Обърна се да погледне назад и откри, че се взира в плътна жълто-бяла стена от мъгла. Полицаите представляваха само неясни силуети в нея.

Скатах и Фламел излязоха от мъглата.

— Позволи на мен — рече Скати, като взе Софи от ръцете на Джош. Момчето се опита да възрази — Софи беше негова близначка и то носеше отговорност за нея, — но беше твърде изтощено. Прасците му вече се схващаха, а мускулите на ръцете му горяха от усилието да носи сестра си надолу по безбройните — както му се бе сторило — стъпала.

Джош се взря в яркозелените очи на Скатах.

— Тя ще се оправи ли?

Древната келтска Дева-воин отвори уста да отвърне, но Никола Фламел поклати глава, карайки я да замълчи. Постави лявата си длан върху рамото на Джош, но момчето се отдръпна от нея. Дори и да бе забелязал това, алхимикът не му обърна внимание.

— Тя просто има нужда от сън. Усилията, които положи, за да призове мъглата толкова скоро, след като разтопи тулпата, е изцедило и последните остатъци от физическите й сили — каза Фламел.

— Ти я накара да направи мъглата — изрече Джош бързо. В гласа му се долови обвинителна нотка.

Никола разпери ръце.

— Какво друго можех да сторя?

— Ами… не знам — призна момчето. — Но трябва да има нещо, което би могъл да направиш. Виждал съм те да хвърляш копия от зелена енергия.

— Мъглата ни позволи да избягаме, без да нараним никого — каза Фламел.

— Освен Софи — отвърна горчиво Джош.

Алхимикът го изгледа продължително, после се извърна.

— Да вървим. — Той кимна към една странична уличка, която се спускаше стръмно надолу, и те забързаха в нощта.

Скатах носеше без усилие Софи, а Джош се опитваше да не изостава. Нямаше да се отдели от сестра си.

— Накъде? — попита Скати.

— Трябва да се махнем от улиците — промърмори Никола. — Изглежда, че всеки жандарм в града е хукнал към „Сакре Кьор“. Видях също така хора от специалните части и цивилни полицаи, за които предполагам, че са от тайните служби. След като разберат, че не сме в църквата, вероятно ще отцепят района и ще го претърсят улица по улица.

Девата-воин се усмихна леко и дългите й резци се мярнаха за миг между устните.

— А нека си го признаем, ние не сме съвсем незабележими.

— Трябва да намерим място, където… — започна Никола Фламел.

Полицаят, който изскочи иззад ъгъла, изглеждаше на не повече от деветнайсет години — висок и слаб като върлина, с румени бузи и едва наболи мустаци над горната устна. Едната му ръка бе поставена върху кобура, другата притискаше фуражката му. Той се закова намясто точно пред тях, като успя да изквичи изненадано, докато се мъчеше трескаво да измъкне пистолета си.

— Hey! Arretez! 6 6 Хей! Спрете! (фр.) — Б.пр.

Никола се хвърли напред и Джош видя как зелената мъгла потече от дланта на алхимика, преди пръстите му да докоснат гърдите на жандарма. Изумрудена светлина запламтя около тялото на полицая, очертавайки го в яркозелено, а после мъжът просто се свлече на земята.

— Какво направи? — попита Джош с уплашен шепот. Той гледаше неподвижно лежащия млад полицай и изведнъж го побиха тръпки и му се догади. — Нали не… нали не го уби?

— Не — отговори уморено Фламел. — Само претоварих аурата му. Прилича малко на електрошок. Не след дълго ще се събуди с главоболие. — Възрастният мъж притисна пръсти към челото си, масажирайки го малко над лявото око. — Надявам се да не е толкова силно като моето — добави той.

— Нали знаеш — рече мрачно Скатах, — че твоята малка демонстрация ще разкрие местоположението ни на Макиавели? — Ноздрите й се бяха разширили и Джош вдиша дълбоко; въздухът около тях миришеше на мента — отличителният аромат на силата на Никола Фламел.

— Какво друго можех да направя? — възропта Фламел. — Твоите ръце бяха заети.

Скати сви устни с отвращение.

— Можех да се справя с него. Не помниш ли кой те измъкна от затвора на „Лубянка“ 7 7 Разговорното наименование на главната квартира на КГБ в Москва, на Лубянския площад. — Б.пр. , с оковани зад гърба ръце?

— За какво говорите? Къде е тази Лубянка? — попита объркано Джош.

— В Москва. — Никола хвърли кос поглед към него. — Не питай, това е дълга история — измърмори той.

— Щяха да го разстрелят като шпионин — рече весело Девата-воин.