Майкъл Скот - Магьосникът

— Много дълга история — повтори Фламел.

Докато следваше Скатах и алхимика по криволичещите улички на Монмартър, Джош си припомни как едва предния ден Джон Дий му беше описал Никола Фламел.

„През живота си Фламел е сменил много професии: лекар и готвач, книжар, войник, учител по различни езици и химия, пазител на закона и крадец. Но той е и винаги е бил лъжец, шарлатанин и мошеник.“

„И шпионин“ — добави Джош. Зачуди се дали Дий знаеше за това. Момчето хвърли поглед към този съвсем обикновен на вид човек. Със своята късо подстригана коса и бледите си очи, с черната си тениска под износеното черно кожено яке, той би могъл да мине незабелязан по всяка улица във всеки град на света. И въпреки това, Фламел бе всичко друго, но не и обикновен. Беше роден през 1330 година и твърдеше, че работи за доброто на човечеството, като пази Сборника далече от Дий и загадъчните, ужасяващи създания, на които служи той — Тъмните древни.

Но на кого служеше алхимикът, зачуди се Джош. И кой всъщност беше безсмъртният Никола Фламел?

Държейки под контрол гнева си, Николо Макиавели слизаше по стъпалата на „Сакре Кьор“, а мъглата се кълбеше и вихреше подире му като наметало. Макар че въздухът започваше да се прочиства, в него все още се усещаше следа от ваниловия аромат. Макиавели отметна глава и вдъхна дълбоко, поемайки миризмата в ноздрите си. Щеше да запомни този аромат; той беше също толкова индивидуален като пръстов отпечатък. Всеки на света притежаваше аура — електрическо поле, обгръщащо човешкото тяло — и когато това електрическо поле беше концентрирано и насочено, то си взаимодействаше с ендорфиновата система и надбъбречната жлеза на притежателя си и произвеждаше характерна миризма, която бе уникална за всеки човек: като ароматен подпис. Италианецът вдиша за последен път. Почти усещаше вкуса на ванилия във въздуха, ясен и чист: миризмата на сурова, необработена сила.

И в този миг Макиавели разбра без капка съмнение, че Дий е прав: това беше ароматът на един от легендарните близнаци.

— Искам да отцепите целия район — изкрещя той на старшите полицаи, които се бяха събрали в полукръг в подножието на стълбите на площад „Вилет“. — Преградете всяка уличка и проход от „Кюстин“ до „Коленкур“, от булевард „Клиши“ до булевард „Рошешуар“ и Рю дьо Клинянкур. Искам тези хора да бъдат открити!

— Предлагате да затворим Монмартър — каза в последвалата тишина един офицер от полицията със силен слънчев загар. Погледна колегите си за подкрепа, но никой от тях не пожела да срещне погледа му. — Сега е разгарът на туристическия сезон — възрази той, като се обърна пак към Макиавели.

Италианецът се завъртя към капитана, с лице също толкова безстрастно като маските, които колекционираше. Студените му сиви очи се впиха в мъжа, но когато заговори, гласът му беше равен и овладян, малко по-силен от шепот.

— Знаете ли кой съм аз? — попита той меко.

Капитанът, награждаван ветеран от френския Чуждестранен легион, усети как нещо студено и гадно се настани в стомаха му, щом се вгледа в студените очи на мъжа. Той облиза внезапно пресъхналите си устни и отговори:

— Вие сте мосю Макиавели, новият шеф на Главната дирекция за външна сигурност. Но това е полицейска работа, господине, и не се отнася до външната сигурност. Вие нямате правомощия…

— Аз го правя работа на дирекцията — прекъсна го тихо Николо. — Правомощията са ми дадени направо от президента. Ще затворя целия град, ако е необходимо. Искам тези хора да бъдат открити. Тази нощ беше избягната истинска катастрофа. — Той махна неопределено с ръка по посока на „Сакре Кьор“, която започваше да се показва от разсейващата се мъгла. — Кой знае какви други терористични актове са планирали? Искам да ми докладвате за хода на издирването на всеки кръгъл час — завърши Макиавели и без да чака отговор, се врътна и закрачи към колата си, където неговият облечен в тъмен костюм шофьор го чакаше, скръстил ръце пред широката си гръд, с лице наполовина скрито зад големите огледални слънчеви очила. Той отвори вратата, а после я затвори леко след шефа си. След това се качи в колата и остана да седи търпеливо, отпуснал ръцете си в черни ръкавици върху обвития с кожа волан, чакайки нареждания. Преградното стъкло, което делеше кабината на шофьора от купето на колата, се спусна с тихо жужене.

— Фламел е в Париж. Къде би отишъл? — попита Макиавели без предисловие.

Създанието, известно като Дагон 8 8 Филистимски бог-риба. — Б.пр. , бе служило на италианеца близо четиристотин години.