Мери Кларк - Къщата

— Ако човек непрекъснато гледа картината, сигурно ще получи стимул да купи къщата. Това го казвам на себе си — заяви Адам. После се обърна и се приготви да тръгва. — Отивам си. Ще поговорим друг път.

Качваше се на колата, когато Хенри Спрейг му махна да се приближи.

— Открих още материали, които сигурно ще бъдат интересни за Помили — обясни той. — Влез. Искам да ви ги дам.

Папката лежеше на масата във фоайето.

— Фийби твърди, че тази кукла е от къщата „Помни“. Не ми е ясно защо е толкова категорична. Имаш ли нещо против да я вземеш?

— Навярно Помили ще й се зарадва — отвърна Адам. — Вижда се, че е оригинална антика. Не би трябвало да се учудваш, ако я видиш нарисувана в книгата й. Благодаря ти, Хенри. Как е Фийби?

— В момента спи. Снощи сънят й беше неспокоен. Не помня дали съм споделил с теб, че от първи септември ще я настаня в дом за психично болни.

— Не, не си. Съжалявам.

Докато пъхаше папката под мишницата си и вземаше куклата, Адам се стресна от писъка, който прониза къщата.

— Пак сънува кошмар — каза Хенри и се втурна към спалнята. — Няма нищо, скъпа — успокои я той.

Фийби отвори очи, погледна го, после обърна глава и видя Адам, който държеше в ръка куклата.

— О, те я удавиха — въздъхна Фийби. — Но се радвам, че решиха да оставят бебето живо.

В четири часа Помили позвъни на Кари Бел. Първоначалният предпазлив отговор на жената, когато Помили се представи, беше заменен с топлота, след като разбра причината за обаждането й.

— Чудесно! — възкликна Кари. — Парите няма да ми бъдат излишни. През последните две седмици си загубих работата в много къщи.

— В много къщи ли? — попита Помили. — Защо?

— О, не трябваше да го казвам. Утре сутринта идвам рано-рано. Благодаря ви, мисис Никълс.

Помили предаде на Ейми разговора си с Кари Бел.

— Знаеш ли какво означава това, че е загубила работата си в много къщи?

Ейми се почувства неудобно.

— Елейн я препоръчва на хора, които продават или дават под наем жилищата си. Кари работи по няколко дни и след нея всяка къща направо светва. Но според Елейн тя е клюкарка и не бивало да се задържа дълго на едно и също място. Дори се опита да убеди баща ми да я уволни.

По време на вечерята Помили разказа на Адам какво е научила от Ейми.

— Не мислиш ли, че е подло? — попита го тя, докато сипваше втора порция чили в чинията му. — Ейми ми каза, че Кари Бел е самотна майка с тригодишно дете, която работи усърдно.

— Това е най-вкусното чили, което някога си приготвяла — отбеляза Адам. — Но да ти отговоря на въпроса. Знам, че Кари е добра. Чистеше къщата, в която живеех миналата година, когато дойдох тук сам. Но знам също, че и Елейн работи усърдно. Не е учудващо, че бизнесът й върви, защото тя никога не рискува. Ако сметне, че клюките на Кари Бел й пречат да продава къщи, Кари ще остане без работа. О, споменах ли ти, че освен храната ми харесва и атмосферата?

Помили беше загасила централното осветление и беше запалила матовите аплици. Седяха един срещу друг на кухненската маса. Всичките папки на Фийби Спрейг и книгите сега бяха в библиотеката, както и бележките и скиците на Помили.

— Реших, че е срамота кухнята да е толкова разхвърляна, след като винаги се храним тук — обясни тя.

Това е само част от истината, призна пред себе си Помили. Останалото беше, че когато Адам се прибра късно следобед и й донесе тежката папка от Хенри Спрейг, тя я прегледа и страшно се изненада от портрета на Мехитабел и Андрю на кораба. Изглеждаха точно така, както си ги беше представяла. Очевидно в архива има и друга такава рисунка и аз съм я видяла, помисли си Помили. Но случката беше още един пример в подкрепа на факта, че забравя важни неща.

Тогава реши да прекъсне за няколко дни проучванията си за къщата „Помни“ и да напише статията за „Травъл Таймс“. Позвъни на Джан Пейли и тя се съгласи да й уреди посещение в няколко старинни сгради.

— Историите, които ми разказахте за домовете, чийто обитатели усещат чуждо присъствие, ще свършат добра работа — обясни тя на Джан. — Сигурна съм, че редакторката ще ги хареса.

А аз бих искала да чуя мнението на хората, които живеят в тях, разсъждаваше Помили.

— Написа ли доста днес, или все още се ровиш из папките на Фийби? — попита я Адам.

— Всъщност нито едното, нито другото — работих върху нещо съвсем различно — отвърна тя и сподели с него за разговора с Джан и за плановете си.

Чудеше се дали не постъпи прибързано, защото думите й звучаха като предварително подготвено обяснение.