Мери Кларк - Къщата

— Казах ти, че съм добре — отвърна Помили, като се мъчеше да потисне раздразнението и паниката в гласа си. Адам винаги усещаше, когато нещо с нея не е наред. Реши да смени темата. — Вечерята наистина беше приятна, но винаги когато чуеш Джон да подхваща: „Това ми напомня за една история…“, мисли как да се спасиш. Способен е да говори с часове.

Адам прихна.

— Лейн сигурно е влюбена. В противен случай не би изтърпяла подобно нещо. Пристигам в пет часа.

— Ще те чакам на летището.

Помили изкъпа Хана, нахрани я и я сложи в кошарката насред кухнята. След като бебето се заигра, тя се обади на психиатърката в Ню Йорк, която лекуваше посттравматичния й стрес.

— Малко съм притеснена — започна Помили, като се опитваше да звучи делово.

— Разкажи ми какво чувстваш.

Подбирайки внимателно думите си, тя обясни на доктор Кауфман за това как се е събудила и й се е сторило, че чува тътена на влака, а после гласа на Боби, който я викал.

— И ти реши да не вземаш Хана на ръце, когато тя се разплака?

Опитва се да разбере дали не съм се страхувала да не нараня бебето, помисли си Помили.

— Толкова силно треперех, че се боях да не я изпусна.

— А тя продължаваше ли да плаче?

— Пищеше.

— Много ли се разстрои, Помили?

Помили се поколеба за миг, а после прошепна:

— Да. Исках да спре да пищи.

— Ясно. Смятам, че би било добре да увеличим дозата на лекарството. Миналата седмица я намалих, но може би избързах. Ще ти изпратя една опаковка с бърза поща. Нямам право да го изписвам безплатно, след като ще го получиш от аптека извън щата, в който живееш.

Бих могла да я накарам да го изпрати в кантората на Адам, каза си Помили. Той ще ми го донесе. Но не искам Адам да разбере, че съм й се обаждала.

— Не си спомням дали ви дадох адреса — спокойно отвърна тя.

След като затвори телефона, Помили се приближи до масата. Вчера, когато Джан Пейли си тръгна, тя бързо прегледа папката на Фийби Спрейг със скиците. Търсеше портрет на капитан Андрю Фриман. Сега прекара няколко часа, като преобърна целия архив, но не откри нищо.

Сравни рисунката си с портрета, който беше донесла Джан. Всяка черта от лицето съвпадаше точно. Единствената разлика беше в това, че на копието от библиотеката в Брустър капитанът беше на щурвала на кораба си. Помили се чудеше откъде е могла да знае как изглежда мъжът.

Посегна към скицника. В съзнанието й се оформяше образът на Мехитабел и напираше да бъде нарисуван. Развяна от вятъра, стигаща до раменете кестенява коса, нежно продълговато лице, големи тъмни очи, малки ръце и крака, усмихващи се устни, люшнали се настрани поли на синя ленена рокля с дълги ръкави и дантела на предницата.

Рисуваше бързо и уверено. Пръстите й смело пресъздаваха образа върху хартията. След като свърши, Помили сложи рисунката до портрета, донесен от Джан Пейли, и осъзна какво е направила.

На портрета от библиотеката в Брустър зад фигурата на капитана се виждаха развените поли на роклята, която е носела Мехитабел.

Помили грабна лупата. Едва забележимите отпечатъци върху ръкава на Андрю Фриман от снимката, намерена в библиотеката в Брустър, бяха върхове на пръсти — на пръстите на Мехитабел. Помили гледаше портрета и в главата й изплуваха един след друг въпроси. Дали жената е стояла зад съпруга си на кораба, докато неизвестният художник го е рисувал преди близо триста години? Дали е изглеждала така, както аз си я представям?

Изведнъж й стана страшно. Пъхна трите рисунки в една от папките, взе Хана на ръце и излезе на слънце.

Хана гукаше и дърпаше косата й и докато Помили я освобождаваше от малките пръстчета, й хрумна една мисъл: снощи, когато се събуди от тътена на влака, Хана пищеше.

— Дали влакът не те е събудил и теб? — извика Помили. — Затова ли беше толкова изплашена? О, Хана, какво става с нас? Нима и ти полудяваш заедно с мен?

Областният прокурор Робърт Шор ръководеше съвещанието в една от заседателните зали на Областния съд в Барнстабъл. Седеше начело на масата, а от двете му стани се бяха настанили патоанатомът, детективите и експертите от бреговата охрана. Беше сложил Нат Куган на отсрещния край на масата, отдавайки му заслужена почит за огромната работа, която беше свършил по случая.

— С какво разполагаме? — попита Шор и кимна на Нат да изложи фактите.

Нат ги изброи един по един.

Следващият беше патоанатомът.

— Тялото беше обезобразено от морските хищници. Интересувате се най-вече от ръцете. Липсваха върховете на всичките пръсти, което може да се очаква. Раците нападат първо върховете на пръстите на удавника. Останалата част от пръстите на лявата ръка бяха невредими. На безименния пръст на жената имаше тясна златна брачна халка. — Той вдигна снимка, направена при аутопсията. — Състоянието на дясната ръка обаче е съвсем различно. Освен липсващите върхове на пръстите безименният пръст е оглозган до костта. Това предполага, че е бил разранен и на повърхността му е имало кръв, която е привлякла хищниците.