Мери Кларк - Къщата

— Яж си вафлите — отвърна Деби и му подаде кленовия сироп. — Сигурна съм, че не би искал да разбереш.

Най-напред Нат се отби в „Уейсайд“. Надникна в залата. Както предполагаше, Тина беше заета с клиентите. После отиде в канцеларията, но откри само секретарката.

— Имам един въпрос — каза гой. — Отнася се за Тина.

Секретарката сви рамене.

— Мисля, че не пречи да го зададете. Онзи ден ви разрешиха да погледнете досието й.

— Кой би могъл да знае дали са й се обаждали често по телефона в ресторанта?

— Не е разрешено оттук да се водят лични разговори, освен ако не се отнася за нещо спешно. В противен случай приемаме съобщението, а сервитьорката се обажда през почивката си.

Умряла работа, помисли си Нат.

— Известно ли ви е каква кола кара Тина?

Тя посочи през прозореца към паркинга зад сградата.

— Зелената тойота е на Тина.

Колата беше най-малко на десет години. Ръждата по калниците беше започнала да разяжда ламарината. Пъшкайки, докато клякаше, Нат надникна под шасито. Лъскавите капки масло се виждаха ясно. По чакълената настилка имаше петна.

Точно както предполагах, развълнувано си помисли той. С мъка се изправи на крака и погледна през стъклото откъм мястото на шофьора. В колата на Тина бъркотията беше пълна. На предната седалка бяха разхвърляни касети. На пода се търкаляха отворени кутии от сода. Нат надникна и през задния прозорец. На седалката бяха натрупани списания и вестници. В този миг забеляза под книжните торби на пода две празни малки туби за масло.

Бързо се върна в канцеларията.

— Още един последен въпрос: понякога Тина приема ли заявки за резервации по телефона?

— Да — отвърна секретарката. — Замества Карън през почивката й от единайсет до единайсет и половина.

— Следователно по това време могат да й се обаждат, нали?

— Предполагам.

— Много ви благодаря. — Нат се отправи с бодри стъпки към следващата си спирка — при адвоката на Вивиан, с когото искаше да си поговори.

Ленард Уелс разполагаше с удобна кантора, състояща се от няколко стаи, на главната улица в Хаянис. Сдържан и възпитан мъж, прехвърлил петдесетте, той носеше очила с метални рамки, които правеха замислените му очи по-големи, и изглеждаше стегнат и елегантен в лекия си бежов костюм. Нат веднага доби впечатлението, че Уелс е човек, който никога не разхлабва възела на вратовръзката и не си разкопчава яката на обществени места.

— Както ви е известно, детектив Куган, вече ме посети помощник областният прокурор и представител на компанията, в която е бил застрахован смарагдовият пръстен. Не виждам с какво друго бих могъл да допринеса за разследването.

— Сигурно сте прав, сър — вежливо отвърна Нат. — Но винаги съществува вероятност да се пропусне нещо. Аз, разбира се, съм запознат с условията на завещанието.

— Всеки цент, който Вивиан притежаваше, както и нейният дом, лодката, колата и бижутата й се наследяват от съпруга й. — Гласът на Уелс преливаше от хладно неодобрение.

— Кое беше облагодетелстваното лице в предишното й завещание?

— Нямаше предишно завещание. Вивиан дойде при мен преди три години, по времето, когато придоби основната част от наследството си, пет милиона долара.

— Защо е дошла при вас? Родителите й със сигурност имат адвокати.

— Свърших една услуга на нейна приятелка, която очевидно остана много доволна от мен. А и Вивиан спомена, че не желае да бъде представяна от адвокатите на семейството. Помоли ме да й дам съвет в коя банка да си наеме сейф за съхранение на ценности. Попита ме дали не бих могъл да й препоръчам някой умерен брокер, който да й помогне да анализира солидния си портфейл от ценни книжа. Попита ме и кои според мен са бъдещите й наследници.

— Искаше да си направи завещанието?

— Не, всъщност изяви желание да разбере кой ще наследи имуществото й, ако умре. Отговорих й, че нейното семейство.

— И тя остана ли доволна от отговора ви? — попита Нат.

— Каза ми, че не иска да им го остави като подарък, защото не заслужават подобен жест. После добави, че тъй като няма никой на този свят, който да означава нещо за нея, де факто остават само близките й. Разбира се, всичко се промени, след като се запозна с Коуви.

— Настоявахте ли да сключи с него предбрачно споразумение?

— Беше твърде късно. Вивиан вече се беше омъжила. Опитах се да я убедя да си направи завещание с известни условия. Подчертах, че според сегашното завещание съпругът й ще наследи всичко, а трябва да включи клаузи и за бъдещите си деца. Заяви ми, че ще мисли по този въпрос, след като забременее. Обясних й, че би следвало също така да защити авоарите си, ако бракът се разпадне.