Мери Кларк - Къщата

Когато станаха от масата, Помили нямаше търпение да се върне вкъщи. Джон предложи двамата с Елейн да я изпратят, за да са сигурни, че е стигнала, благополучно у дома.

— Не, благодаря. Ще си тръгна сама — отвърна Помили, като направи усилие гласът й да не прозвучи раздразнено.

Вече започвам да подскачам и при най-лекия намек, че се нуждая от закрила, помисли си тя.

Когато Помили се прибра вкъщи, Хана спеше спокойно.

— Държа се чудесно — заяви Ейми. — Утре да дойда ли по същото време, мисис Никълс?

— Не, не е необходимо — отвърна с равен глас Помили.

Стана й жал, когато видя разочарованието, изписано по унилото лице на Ейми, но й се искаше да остане сама с Хана до завръщането на Адам.

Тази вечер заспа трудно. Не защото беше нервна, а тъй като постоянно прехвърляше в ума си снимките и рисунките от папките на Фийби Спрейг. Бяха предимно портрети на ранни заселници, някои без имена, скици на характерни за времето сгради, карти на имения, рисунки на кораби. В главата й беше пълна каша.

Може би е попаднала на портрет без име и подсъзнателно го е нарисувала, докато се мъчеше да си представи как изглежда капитан Андрю Фриман. Той имаше съвсем обикновени черти. Повечето моряци от началото на осемнайсети век бяха с къси, тъмни бради.

Подигравателно си каза, че случайно е нарисувала точно неговото лице. Подсъзнателно, несъзнателно — пак тези думи, продължаваше да разсъждава тя. Боже мой, какво става с мен?

До два часа ходи три пъти да наглежда Хана. Бебето спеше дълбоко. За малко повече от една седмица сякаш порасна изведнъж, помисли си Помили, докосвайки леко вдигнатата й нагоре ръчичка.

Накрая усети, че клепачите й натежават. Настани се удобно в леглото и докосна възглавницата на Адам. Дали се беше обаждал тази вечер? Сигурно не. В противен случай Ейми щеше да й каже. Но защо не се опита да й позвъни към десет и половина? Знаеше, че тогава Помили вече ще се е прибрала вкъщи.

Може би аз трябваше да му позвъня, каза си тя. Би следвало да го уведомя, че съм прекарала приятно вечерта. Адам навярно се е страхувал да ми телефонира. Предположил е, че ще му се оплача, защото ме е накарал да вечерям навън.

Господи, искам да бъда такава, каквато бях преди, просто да бъда нормална.

В четири часа тътенът от летящия към нея влак разтърси къщата.

Помили беше на железопътния прелез и се мъчеше да премине навреме през него. Влакът се приближаваше застрашително.

Подскочи, запуши си ушите с пръсти, за да заглуши шума, и препъвайки се, хукна към детската стая. Трябваше да спаси Боби.

Хана пищеше, размахваше ръчички и риташе с крачета.

Влакът ще убие и нея, помисли си Помили, като се опитваше неистово да потърси някакъв реален смисъл в цялата тази бъркотия.

После шумът започна да утихва. Влакът отминаваше, а потракването на колелата му отзвучаваше в нощта.

Хана продължаваше да пищи.

— Млък! — изкрещя й Помили. — Млък!

Хана започна да се дере от плач.

Помили се отпусна на леглото до креватчето на бебето. Трепереше и стискаше раменете си, защото се чувстваше твърде несигурна в себе си, за да вземе Хана на ръце.

А после от долния етаж го чу да я вика. Гласчето му беше развълнувано и радостно: „Мами, мами!“

С протегнати ръце, хлипайки, Помили хукна надолу да търси Боби.

10 август

Областният прокурор свика заседание в кабинета си в Барнстабъл. Трябваше да присъстват тримата полицаи от персонала му, взели участие в обиска на къщата на Коуви, патоанатомът, извършил аутопсията, двама експерти от бреговата охрана в Удс Хоул — единият да удостовери какви са били теченията в океана в деня, когато се удави Вивиан Карпентър, а другият да опише състоянието на водолазния й костюм, — както и Нат Куган.

— Това значи, че утре трябва да тръгна рано — каза Нат на Деби в сряда сутринта. — Искам да огледам колата на Тина, за да видя изпуска ли масло, и да поговоря с адвоката на Вивиан, за да разбера дали се е свързала с него преди смъртта си.

Деб слагаше поредната купчинка вафли в чинията на съпруга си. Момчетата вече бяха приключили със закуската и отишли на работа, както правеха през лятото последните няколко години.

— Не биваше да ти давам допълнително — въздъхна тя. — Трябва да свалиш десет килограма.

— Днес имам нужда от повече енергия, момичето ми.

— Естествено — поклати глава Деби.

От масата Нат наблюдаваше лъскавите светли кичури в косата й.

— Наистина изглеждаш великолепно — заяви той. — Довечера ще те заведа на ресторант, за да се изфукам с теб. Между другото, не ми каза колко ти струва всичко това.