Мери Кларк - Къщата

Фризьорката беше малко по-снизходителна.

— Сякаш ни правеше услуга, като идваше при нас. Непрекъснато се притесняваше, че не изглежда добре. И, разбира се, винаги ние бяхме виновни, ако решеше, че е така. Жалко наистина. Беше симпатична на вид, но се опитваше да показва високомерието на семейство Карпентър, а в същото време се разстройваше от всичко. Беше способна да накара и светец да излезе от кожата си.

Маникюристката също беше склонна да поклюкарства, но не каза нищо съществено.

— Беше луда по съпруга си. Не е ли страхотен? Веднъж той пресичаше улицата, идваше да я вземе. Едно от момичетата, което неотдавна беше започнало работа при нас, го видя през прозореца и извика: „Извинете, но ще изтичам за секунда навън и ще се хвърля в краката на този самец.“ Момичето естествено, се шегуваше, но представяте ли си, в момента довършваше ноктите на Вивиан. Тя страхотно се ядоса и й изкрещя: „Защо всяка уличница се мъчи да се докопа до мъжа ми?“

„Мъчи се да се докопа до мъжа ми“, помисли си Деб. Значи не той е свалял жените, а те — него. Тя попита маникюристката:

— Кога се случи това?

— Ами две-три седмици, преди да се удави.

Чак когато стигна до педикюра, Деби разбра, че следобедът й не е лукс, отишъл на вятъра. Педикюрът се правеше в отделено от залата помещение, в което имаше два повдигнати нависоко стола и ванички за краката.

— Опитайте се да не мърдате с пръсти, мисис Куган — каза й Мари педикюристката. — Не ми се иска да ви порежа.

— Не мога, гъдел ме е — призна си Деби.

Мари се засмя.

— Имам още една такава клиентка. Почти никога не си прави педикюр, но преди сватбата й всички й казахме, че пръстите на краката трябва да са красиви.

Използвайки удобния момент, Деби спомена името на Вивиан.

— Като си помисли човек, че Вивиан Карпентър живя само три месеца след сватбата си — въздъхна тя и замълча.

— Знам. Ужасно е, нали? Сандра, клиентката, за която ви говорех, че не си прави често педикюр…

— Да?

— Та в деня, когато си правеше педикюр за сватбата, седеше точно на този стол, а Вивиан беше до нея. Заприказваха се. Сандра непрекъснато занимава хората с проблемите си.

— И за какво говореше тогава?

— Сподели с Вивиан, че ще ходи при адвоката си, за да подпишат предбрачното споразумение с годеника си.

— А какво й отговори Вивиан? — попита Деби и се изпъна на стола.

— Ами нещо такова: „Според мен, ако двама души не се обичат и не си вярват, не би трябвало да се женят.“

Мари сложи лосион на пръстите на Деби и започна да ги масажира.

— Сандра не е жена, която би преглътнала подобно нещо. Тя обясни на Вивиан, че вече веднъж се е женила и се е развела след тригодишен брак. Сандра има няколко бутика. Бившият й съпруг твърдял, че й е помогнал, защото представете си, през нощта е изслушвал плановете й за разширяването на търговските й контакти. Получил голямо обезщетение. Сандра каза, че когато се оженили, не знаел какво означава думата „бутик“ и след като се развели, все още не му било съвсем ясно. Заяви на Вивиан, че когато единият от партньорите има пари, а другият няма, при разпадане на брака на този, който има пари, му излиза през носа.

— А какво й отговори Вивиан?

— Изглеждаше леко разстроена. Спомена, че въпросът е интересен и важен, и не би било зле да се посъветва с адвоката си.

— Шегуваше ли се?

— Нямам представа. Човек никога не можеше да бъде сигурен какво точно мисли Вивиан. — Мари посочи към масичката с лаковете и попита: — Същия цвят като маникюра ви ли да бъде — ягодовочервено?

— Да, моля.

Мари разклати шишенцето, отвори капачето и започна да лакира ноктите на краката й.

— Жалко — въздъхна тя. — По душа Вивиан беше добър човек, но се чувстваше страшно несигурна. Тогава я видях за последен път. След три дни се удави.

„Каптънс Тейбъл“ се намираше в яхтклуба в Хаянис и гледаше към пристанището.

Като дългогодишен член на клуба и чест гост на ресторанта Джон беше осигурил приятна маса в остъклената пристройка. Настояваше Помили да седне с лице към прозореца, за да се наслаждава на гледката към Нантъкет Саунд, на елегантните платноходки, на изящните яхти и на масивните параходи, превозващи туристи до Мартас Виниърд и Нантъкет.

Когато Помили излезе от къщи в седем без петнайсет, Хана вече беше в креватчето си. Сега, докато си пиеше шампанското, една мисъл непрекъснато я глождеше. Дали докато е преглеждала огромния брой документи в папките на мисис Спрейг, не е зърнала портрет на капитан Андрю Фриман, който подсъзнателно й е направил впечатление? Изглежда, Джан Пейли си помисли точно това. А после се чудеше колко пъти през последните дни е използвала думите „несъзнателно“ и „подсъзнателно“. Напомни си, че дори транквилантите, които вземаше от време на време, можеха да я накарат да се чувства замаяна.