Мери Кларк - Къщата

— Защо не влезете?

Без да задава въпрос, той взе чаша от шкафа и сипа в нея кафе.

— Вивиан ми е казвала, че изпивате цели кани.

Хенри със задоволство установи, че кафето е отлично. Седна срещу Коуви на малката масичка и известно време мълчаливо посръбваше. После, подбирайки внимателно думите, се помъчи да убеди Скот колко много съжалява, че е споменал пред детектива за появата на Тина през онзи следобед в „Чешир“.

Беше благодарен на Коуви, че не се опита да му възрази.

— Вижте, мистър Спрейг, разбирам, че сте постъпили тъй, защото сте го сметнали за редно. Разбирам също и подбудите на полицията, и отношението на семейството и на приятелите на Вив. Трябва да ви уверя обаче, че Вив нямаше много приятели, които наистина да се интересуват от нея. Ала бих се радвал, ако можете да осъзнаете колко тежко е да загубите съпругата си, а в същото време хората да се отнасят към вас като към убиец.

— Мисля, че започвам да го осъзнавам.

— И знаете ли всъщност кое е най-страшното? — попита Скот. — Това, че семейство Карпентър подстрекават всички. Съществува реална опасност да бъда обвинен в убийство.

Хенри се изправи.

— Трябва да вървя. Ако мога да направя нещо, с което да ви бъда полезен, моля ви да разчитате на мен. Не биваше да се оставям да ме забъркат в тия клюки. Обещавам ви едно: ако бъда призован като свидетел, ще заявя ясно и категорично, че от деня, в който се оженихте с Вивиан, тя вече не беше същата нещастна млада жена.

— Това е всичко, което искам от вас, сър — отвърна Скот Коуви. — Ако всеки казваше истината, бих се чувствал добре.

— Хенри!

Двамата мъже се обърнаха. Фийби отвори вратата и прекрачи прага на стаята. Озърна се със замъглен поглед.

— Споменах ли ти за Тобаяс Найт? — попита отнесено тя.

— Фийби… Фийби… — Джан Пейли влезе задъхана след нея. — О, Хенри, страшно съжалявам. Отбих се за малко у вас и казах на Бети, че може да продължи да си върши работата, а аз ще поседя с Фийби. За секунда се обърнах и…

— Ясно — отвърна Хенри. — Ела тук, скъпа.

Той се ръкува сърдечно със Скот, прегърна жена си и търпеливо я поведе към къщи.

Обезумяла, Помили заснова из стаите на долния етаж, но така и не разбра откъде е долетял гласът на Боби. Накрая писъците на Хана стигнаха до съзнанието й и тя хукна нагоре по стълбите към детската стая. Когато влезе при Хана, хлипането беше преминало в хълцане, което я давеше.

— О, милото ми бебче — промърмори Помили, осъзнавайки с ужас, че детето плаче от дълго време.

Взе го на ръце, загърна го с одеялцето и се отпусна на леглото до креватчето.

После се пъхна под юргана, свали презрамката на нощницата и сложи бебето на гърдата си. Не можеше да го накърми, но гърдата й запулсира, когато малките устнички засмукаха зърното. Накрая хълцането спря и Хана заспа успокоена в ръцете й.

Искаше й се да я задържи при себе си, но се чувстваше като разглобена от цялото напрежение. Както преди няколко дни Помили пъхна възглавница в люлката, сложи Хана върху нея, зави я и самата тя потъна в дълбок сън, опряла ръката си на люлката, а едно малко пръстче бе обхванало палеца й.

Звънът на телефона я събуди в осем часа. Хана все още спеше. Помили изтича към спалнята, където имаше апарат.

Беше Адам.

— Да не искаш да кажеш, че двете с Хана още не сте се надигнали? Защо става така, че когато е с мен, тя никога не спи до късно?

Шегуваше се и Помили знаеше това. В гласа му имаше закачливост и нежност. Защо трябваше да търси скрит смисъл във всяка негова дума?

— Ами нали непрекъснато превъзнасяш свежия въздух на брега на океана — отвърна Помили. — Изглежда, Хана най-после ти е повярвала. — Изведнъж се сети за вечерята. — Адам, снощи прекарах чудесно.

— О, радвам се да го чуя. Страхувах се да те попитам.

Точно както предполагах, каза си Помили.

— Някой друг беше ли освен теб, Джон и Елейн?

— Да, Скот Коуви.

— Хубаво. Дадох му ясно да разбере, че трябва да ме уведомява за всяко нещо. Спомена ли за обиска?

— Сподели, че му било неприятно, но не се притеснил.

— Добре. А ти как се чувстваш, скъпа?

Чувствам се прекрасно, помисли си Помили. Въобразих си, че през къщата профучава влак. Въобразих си също, че детето ми ме вика. Оставих Хана да пищи половин час, докато търсех Боби.

— Прекрасно — отвърна тя.

— Защо ми се струва, че криеш нещо от мен?

— Защото си добър адвокат, свикнал да търси във всичко скрит смисъл — с усилие се засмя тя.

— Никакви халюцинации?