Нелсън Демил - Играта на лъва

Симпсън зави, пресече пистата, после продължи по друг затревен участък, като избягваше всякакви знаци и светлини. По едно е каза:

— Наистина трябва да се свържа с контролната кула.

— Напротив няма нужда — успокоих го аз.

— Изискава го правилникът на Федералното управление на авиацията. Забранено е пресичането…

— Не мисли за това. Аз ще внимавам за самолети.

Симпсън пресече широката писта.

— Ако се опитваш да ме принудиш да те уволня, почти успя рече ми Кейт боингът це изглеждаше много далеч, но това беше оптична илюзия.

— Настъги газта казах на хлапето.

Патрулната кола се задруса още по-силно.

— Имаш ли някакви предположения, които би желал да споделиш с мен? попита ме тя.

— Не.

— Нямащ предположения или не искаш да ги споделиш?

— И двете.

— Защо отиващ там?

— Писна ми от Фостър и Наш.

— Струва ми се, че само се перчиш.

— Ще видим когато стигнем при самолета.

— Обичаш да хвъляш зара, а?

— Не, не обичам. Просто няма кой друг да го хвърли.

Симпсън ни слушаше, но нито изрази мнение, нито взе страна.

Продължхме в мълчание. Самолетът продължаваше да изглежда недостижим като пустинен мираж.

— Може би ще се опитам да те подкрепя — каза накрая Кейт.

— Благодоря партньоре. — Предполагам, че при федералните това за безусловна вярност.

Пак погледнах към боинга и този път определено не се бяхме приближили.

— Мисля, че се движи — отбелязах аз.

Симпсън се втренчи през прозореца.

— Да… но… май че го теглят.

— Защо ще го теглят?

— Ами… нали са изключили двигателите. По-лесно е да докарат влекач, отколкото пак да ги палят.

— Искаш да кажеш, че не става просто с едно завъртане на ключа, така ли?

Той се засмя.

Движехме се по-бързо от самолета и разстоянието започна да намалява.

— Защо не го теглят насам, към терминала? — попитах Симпсън.

— Ами… струва ми се, че се насочват към зоната за отвлечени самолети.

— Какво?

— Искам да кажа, към заградената зона. Все тая.

Погледнах Кейт и видях, че е загрижена.

Ченгето усили звука на радиостанцията и тримата се заслушахме. Чувахме предимно заповеди, съобщения за придвижване на автомобили, главно на непонятния жаргон на Транспортна полиция, но не и доклад за положението. Предполагах, че всички освен нас знаят какво става.

— Можеш ли да разбереш какво се е случило? — попитах Симпсън.

— Не… но не е отвличане. Мисля, че не е и механична повреда. Чух, че повечето коли на отдел „Произшествия“ се връщат в пожарната.

— Дали не е медицински проблем?

— Едва ли. Не викат линейки… — Той замълча, после възкликна:

— Леле мале!

— Какво?

Кейт се наведе напред.

— Симпсън? Какво става?

— Викат подвижна морга и патоанатом.

Което означаваше трупове.

— Настъпи газта — казах му аз.

Анди Макгил съблече костюма си, хвърли го на свободната седалка до една мъртва жена, избърса потта от тила си и отлепи мократа си тъмносиня полицейска риза от тялото си.

Радиостанцията изпращя и сержантът чу позивната си.

— Тук осемдесет и първи. Слушам.

Пак се обаждаше Пиърс и Макгил потръпна.

— Анди — успокоително рече лейтенантът, — не искаме да те безпокоим, но трябва да сме сигурни, че не пропускаме възможност да медицинска помощ на пътниците. Макгил погледна към предния прозорец през отворената врата на пилотската кабина. До входа на заградената зона оставаха само трийсетина метра. Сорентино беше още по-близо до портала.

— Анди?

— Вижте, лично проверих стотина пасажери и в трите класи.

Всички са студени. Всъщност в момента съм на горната палуба и започва да смърди.

— Добре… просто питах. — Лейтенант Пиърс продължи: — Намираш се в заградената зона и вече ви виждам.

— Прието. Нещо друго?

— Не. Край.

Макгил закачи радиостанцията на колана си.

После отправи очи към мъжа с белезниците и придружителите му и се приближи до двамата на предпоследната седалка.

Тъй като първо бе ченге, а чак после пожарникар, Анди реши, че трябва да прибере оръжията им, за да не изчезнат някъде. Той разбори сакото на агента. В кобура нямаше пистолет.

— Какво значи това, по дяволите?…

Отиде при агента на последния ред. Неговият кобур също беше празен. Странно. Още един проблем.

Измъчваше го жажда и той се запъти към задното отделение на стюардите. Знаеше, че не трябва да пипа нищо, но гърлото му бе пресъхнало. Опита се да не обръща внимание на момичето на пода и си извади кутия сода от шкафа. След около половин секунда борба със съвестта си Анди отвори кутията и отпи. Реши, че се нуждае от нещо по-силно, и развъртя капачката на шишенце скоч. Пресуши на една глътка, разреди алкохола със сода и хвърли кутията и бутилката в кошчето. Оригна се и се почувства по-добре.