Нелсън Демил - Играта на лъва

— Не пожар. Всички са мъртви.

В патрулния автомобил се възцари мълчание.

— Чухте ли ме? — попитаха отсреща.

Хлапето се прокашля и отвърна:

— Чух. Всички са мъртви. Край.

— Боже мой… — промълви Кейт. — Възможно ли е?

Е, какво повече можех да кажа? Нищо. Така и направих.

Симпсън зави по пътя, който водеше към заградената зона. Вече не бързахме и той намали скоростта на двайсет и пет километра в час. Не възразих.

Гледката пред нас бе почти сюрреалистична — огромният самолет се извисяваше край странната наглед стоманена стена с широк портал.

Боингът влезе през входа и крилете минаха над стената.

След минута стигнахме там, но пред нас имаше други автомобили и камиони, които го последваха и предизвикаха малко улично задръстване.

— Ще се видим вътре — казах на Симпсън, изскочих навън и се втурнах напред. Чух зад мен да се затръшва врата и стъпките на Кейт ме последваха.

Не знаех защо тичам, но нещо в главата ми казваше: „Бягай!“. Наранената тъкан с форма на молив в белите ми дробове започна да ме наболява.

Като заобиколихме всевъзможни препятствия, двамата с Кейт скоро се озовахме в заградената зона, пълна с коли, хора и един, „Боинг“ 747. Приличаше на епизод от „Срещи от третия вид“. Или може би от „Досиетата Х“.

Тичането привлича вниманието, така че ни спря униформено ченге от Транспортна полиция, към което се присъедини и неговият сержант.

— Закъде бързате? — попита сержантът.

Опитах се да отвърна: „ФБР“, но от болния ми бял дроб се разнесе само немощно свистене.

Кейт показа служебната си карта и без да се задъхва, отговори:

— ФБР. На борда на самолета пътува задържан с двама наши придружители.

Извадих собствената си карта и я пъхнах във външния джоб на гърдите си.

— Е, вече няма нищо спешно — рече сержантът. — Всички са мъртви.

Трябва да се качим на борда — каза Кейт, — за да се погрижим за… за труповете.

— Имаме хора за тази работа, госпожице.

— Сержант, нашите придружители носят оръжие и важни документи.

— Един момент. — Той протегна ръка и полицаят му подаде радиостанция. Сержантът повика някого и зачака.

Изкушавах се да си придам важност, но се отказах.

— Самолетът се приземи без радиовръзка… — започна той.

— Известно ни е — прекъснах го аз.

Погледнах боинга, който беше спрял в средата на заградената зона. Към вратите бяха доближени подвижни стълби и скоро на борда щяха да се качат хора.

Сержантът така и не получи отговор и накрая ни каза:

— Виждате ли онзи подвижен команден пост ей там? Идете да говорите с някого там. Те имат пряка връзка с ФБР и началството.

Двамата побързахме да се запътим към буса преди да си е променил решението.

Все още дишах тежко и Кейт ме попита:

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

Хвърлихме поглед през рамо и видяхме, че сержантът от Транспортна полиция е зает с нещо друго. Завихме и се насочихме към самолета.

По една от стълбите вече се качваха хора от отдел „Произшествия“, следвани от мъже и жени в бяло, неколцина в сини гащеризони и някакъв тип в костюм.

Един джентълмен никога не се качва по стълба след дама с къса поличка, но аз опитах и дадох знак на Кейт да мине първа.

— След теб — отвърна тя.

Влязохме в боинга. Светеха само аварийните лампи, навярно захранвани от акумулаторите. Оскъдните лъчи на късното следобедно слънце се процеждаха през левите илюминатори. Но и така се виждаше, че отсекът е три четвърти пълен и че никой на седалките не помръдва.

Онези, които се бяха качили на борда преди нас, стояха като вцепенени.

Мъжът в костюма погледна към нас с Кейт и видях, че на джоба му е закачена служебна карта на „Трансконтинентал“ със снимка.

— Това е ужасно… — каза той. — О, Господи…

Стори ми се, че ще заплаче, но успя да се овладее.

— Аз съм Джо Хърли… началник-отдел „Багажи“ на „Трансконтинентал“ …

— ФБР — отвърнах аз. — Виж, Джо, свали хората си от самолета.

Възможно е да е извършено престъпление.

Очите му се разшириха.

В този момент наистина не вярвах, че има такова нещо, но се съмнявах в тая история с токсичните изпарения. Най-добрият начин да овладееш положението е да кажеш на някого, че се намира на местопрестъпление.

Едно от ченгетата от Транспортна полиция се приближи към нас.

— Престъпление ли?

— Да. Предлагам всички да се отдръпнете до вратата и да не пускате никого, докато поогледаме вътре. Става ли? Няма защо да бързате с ръчния багаж и труповете.