Нелсън Демил - Играта на лъва

Шофьорът закачи напомнящите на вила тегличи от двете страни на предния колесник. Сорентино се приближи до него.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Не пипай нищо.

— Хей, аз съм застрахован.

— Не и за такъв случай.

След като свърши, мъжът попита:

— Накъде?

— Към зоната за отвлечени самолети — отвърна Тони, като използва по-драматичното, но също толкова вярно название на заградения участък на летището.

Както очакваше, шофьорът сепнато го зяпна, вдигна очи към носа, после отново ги сведе към него.

— Какво става?

Става това, че няма да ви стигне застраховката, приятел.

— Какво искаш да кажеш?

— Това тук е огромна скъпа катафалка. Всички са мъртви. Токсични изпарения.

— Божичко!

— Да. Е, да тръгваме. Колкото може по-бързо. Аз водя, ти караш след мен. Ще ни следва още един камион. Не спирай, докато не влезеш в зоната.

Шофьорът се олюля, после закрачи към предната кабинка. Качи се, запали дизеловия двигател и потегли.

Сорентино влезе в камиона си, изпревари влекача и се насочи към заградената зона, недалеч от четвърта дясна писта.

По радиостанцията кипеше оживена размяна на реплики. Никой не изглеждаше особено радостен.

Тук първи екип, водя влекача и самолета — съобщи той. — Четвърти екип ни следва.

Движеше се с двайсет и пет километра в час, максималната скорост на натоварения с триста и четириисет тона влекач. Тони погледна в страничните огледала, за да провери дали не е прекалено близо или прекалено далеч от боинга. Гледката му се стори изключително странна. Следваше го странен камион, а отзад се плъзгаше чудовищният сребрист самолет, влачен като детска играчка. „Божичко, какъв ден!“

Бездействието не е в природата на Джон Кори, затова казах на Джордж Фостър:

— Отново искам разрешение да отида на изхода.

Както обикновено, агентът, изглежда, се колебаеше и Кейт ми отговори:

— Добре, Джон, имаш разрешение. Но само на изхода.

— Обещавам — отвърнах аз.

Госпожа Дел Векио се обърна и набра кода на клавиатурата до изхода. Вратата се отвори и аз се спуснах по служебното стълбище.

Конвоят, който трябваше да ни откара на Федерал Плаза, чакаше край сградата на терминала. Бързо се приближих до една от колите на Транспортна полиция, показах си картата и съобщих на униформеното ченге:

— Въпросният самолет не мърда от края на пистата. Трябва веднага да отида там. — Седнах на предната дясна седалка, изпълнен с угризения, че съм излъгал Кейт.

Нали хората от отдел „Произшествия“ трябваше да доведат вашия човек тук — каза младият полицай.

Промяна в плана.

— Добре… — Той бавно потегли и в същото време се свърза с контролната кула, за да поиска разрешение да пресече пистите.

Забелязах, че някой тича край колата и по външността му прецених, че трябва да е Джим Линдли, агентът от ФБР.

— Стой! — извика той.

Ченгето от Транспортна полиция се подчини. Линдли се представи и ме попита:

— Кой сте вие?

— Кори…

— О… къде отивате?

— При самолета.

— Защо?

— Защо не?

— Кой ви позволи…

Внезапно до автомобила изникна Кейт.

— Всичко е наред, Джим — каза тя. — Просто ще идем да проверим. — И скочи на задната седалка.

— Да вървим — наредих на шофьора.

— Чакам разрешение да пресека… — започна хлапето.

По радиостанцията се разнесе глас.

— Кой иска разрешение да пресече пистите и защо?

Взех микрофона.

— Тук е… — Какъв бях аз? — Тук е ФБР. Трябва да идем при самолета. С кого разговарям?

— Тук е Ставрос, главен диспечер от контролната кула. Вижте, не може да пресечете…

— Случаят е спешен.

— Знам, че е спешен. Но защо трябва да пресичате…

— Благодаря ви — прекъснах го аз. Обърнах се към ченгето:

— Имаш разрешение за отлитане.

Младежът възрази:

— Той не…

— С включени светлини и сирена.

Полицаят сви рамене и колата потегли.

Онзи тип от контролната кула, Ставрос де, пак се опита да каже нещо, затова изключих звука.

Ти ме излъга — чак сега се обади Кейт.

— Извинявай.

Ченгето посочи с палец през рамо.

— Коя е тази?

— Кейт. Аз съм Джон. Ти кой си?

— Ал. Ал Симпсън. — Той излезе на тревата и се насочи на изток.

Автомобилът заподскача по неравния терен. — Най-добре да не минаваме по пистите.

— Ти си знаеш — съгласих се аз.

— За какъв спешен случай става дума?

— Съжалявам не мога да ти кажа. — Всъщност нямах представа. След минута вече виждахме силуета на големия боинг, очертан на хоризонта.