Нелсън Демил - Играта на лъва

— Прието, Анди — разнесе се гласът на Сорентино.

Макгил се запъти към задната тоалетна зад спиралното стълбище. Надписът показваше, че е свободна, и той отвори вратата. Насреща се намираше отделението на стюардите и когато се извърна от тоалетната, той видя, че на пода лежи стюардеса, и коленичи до тялото. Момичето сякаш беше задрямало. Той потърси пулс на глезена й, но не усети нищо.

След като вече бе сигурен, че никой от пътниците не се нуждае от помощ, Макгил бързо закрачи към пилотската кабина. Опита се да отвори вратата, но откри, че е заключена, както изискваше правилникът. Той силно почука и извика:

— Отворете! Отдел „Произшествия“! Отворете! — Не получи отговор. Не че очакваше.

Взе брадвичката и замахна към ключалката. Вратата поддаде и се открехна. Анди се поколеба, после влезе.

Пилотите седяха на местата си. Главите им бяха наклонени напред, сякаш кимаха.

Няколко секунди той остана неподвижен. Не му се искаше да ги докосва.

— Хей — каза Макгил накрая. — Чувате ли ме? — Почувства се малко глупаво да говори на мъртъвци.

Обливаше се в пот и коленете му трепереха. Бе изнасял достатъчно трупове от най-различни места, но никога не беше оставал сам сред толкова много смърт.

Допря голата си длан до лицето на пилота. Мъртъв от няколко часа. Тогава кой бе приземил самолета?

Погледът му се спря върху контролния пулт. Беше слушал едночасова лекция за пилотските кабини на боингите и насочи вниманието си към един малък дисплей, на който пишеше: ПРИЗЕМЯВАНЕ НА АВТОПИЛОТ 3. Бяха им казвали, че компютърът може да приземи самолета без човешка намеса. До този момент не бе сигурен, ала вече го вярваше.

Това обясняваше защо боингът едва не се е блъснал в лайнера на „Ю Ес Еъруейс“. И естествено, неколкочасовото мълчание, както и факта, че все още е на пистата с работещи двигатели. „Майко Божия…“ Пригади му се. Искаше му се да изкрещи, да повърне, да избяга, но запази самообладание и отново дълбоко си пое дъх. „Спокойно, Макгил.“

Ами сега?

„Проветри кабината.“

Той се пресегна и натисна лоста на аварийния люк на тавана. През отвора се показа квадрат синьо небе.

За миг Макгил остана на мястото си, заслушан във вече по-високия вой на реактивните двигатели. Знаеше, че трябва да ги изключи, но като че ли нямаше опасност от експлозия, затова не го направи. Така вентилационната система напълно щеше да пречисти невидимата отрова, предизвикала този кошмар. Облекчаваше го единствено мисълта, че дори да е действал по-рано, не е бил в състояние да промени нищо. Случаят напомняше саудитската история, но пасажерите бяха умрели във въздуха, далеч оттук. Нямаше пожар, затова боингът не беше катастрофирал като самолета на „Суисеър“ край брега на Нова Скотия.

Макгил погледна през предния прозорец. Искаше му се да е навън при живите. Опита се да си спомни колко време е нужно за пълното проветряване на „Боинг“ 747. Трябваше да знае такива неща, но не можеше да се съсредоточи.

„Успокой се.“

След по-малко от две минути — макар да му се струваше, че е Минала цяла вечност — Анди се наведе към платформата между двете седалки и изключи подаването на гориво. Угаснаха почти всички лампички на пулта — освен онези, които се захранваха от акумулаторите. Воят незабавно замлъкна, последван от зловеща тишина.

Знаеше, че след изключването на двигателите всички извън самолета са въздъхнали от облекчение. Това означаваше, че той е добре, ала също и че го е направил именно Макгил, а не пилотите.

Откъм бизнес-класата се разнесе шум. Анди се обърна към вратата и се заслуша. После извика през противогаза:

— Има ли някой там? — Тишина. Призрачна тишина. Мъртвешка тишина. Но той наистина беше чул нещо. Може би цъкането на изстиващите двигатели. Или ръчна чанта, претърколила се в някое от отделенията над седалките.

Макгил дълбоко си пое дъх и се овладя. „Мъртвите не могат да ти направят нищо — му бе казал веднъж един патоанатом. — Никой не е бил убиван от мъртвец.“

Той надникна в пътническото отделение и видя изцъклените погледи. Патологът грешеше. Мъртвите можеха да убият душата ти. Анди Макгил се помоли наум и се прекръсти.

Започваше да не ме свърта на едно място, но Джордж Фостър поддържаше постоянен контакт с агент Джим Линдли на изхода. Той на свой ред говореше с ченгетата от Транспортна полиция, а те имаха радиовръзка с командния център, който получаваше информация от кулата и групите на отдел „Произшествия“ на пистата.