Нелсън Демил - Играта на лъва

После силно натисна дръжката надолу. Ако налягането в самолета не бе изравнено, вратата нямаше да поддаде и щеше да се наложи да разбие прозорчето.

Внезапно вратата хлътна навътре. Той пусна дръжката и люкът автоматично се прибра в тавана. Сержантът се приведе под прага, за да избегне очакваните пламъци. Но нямаше нищо.

Без да губи време, Макгил се набра на мускули и се качи на борда. Бързо се озърна и видя, че се намира в предното отделение на стюардите, където и трябваше да е според плана на боинга. Провери противогаза си и притока на кислород, опря брадвичката на херметичната стена и погледна към другия изход. Там определено нямаше дим, ала не можеше да каже дали няма пламъци. Завъртя се към отворената врата и даде знак на хората си, че е добре.

После излезе от отсека на стюардите. Надясно беше първа класа, наляво — втора. Спиралното стълбище пред него водеше към пилотската кабина и бизнес-класата.

Остана неподвижен за момент и усети вибрациите на двигателите Всичко му се струваше нормално. Освен две неща: бе прекалено тихо и завесите на първа и втора класа бяха плътно спуснати. Правилникът на Федералното управление на авиацията изискваше по време на излитане и кацане да са дръпнати. И защо не се бе появил никой от стюардите? Но това бе най-малкият му проблем.

Инстинктът му подсказваше да провери в една от двете класи, но опитът му нареждаше да се качи в кабината. Той бавно се заизкачва По стъпалата. Когато гърдите му стигнаха де горното равнище, той спря и погледна в двете посоки. Големите плюшени седалки бяха по осем в редица, общо трийсет и две. Не виждаше глави над високите облегалки, но забеляза спуснатите отстрани ръце. Неподвижни ръце.

— Какво е станало, по дяволите?…

Продължи нагоре и застана до задната стена. В средата имаше плот, върху който лежаха списания, вестници и кошнички със закуски. През илюминаторите се процеждаха лъчите на късното следобедно слънце. „Спокойна гледка“ — помисли си Анди. Но в душата си знаеше, че е заобиколен от смърт.

Закрачи по централната пътека. Бяха заети само около половината седалки. Пътниците бяха предимно хора на средна възраст, каквито обикновено използваха бизнес-класа. Някои бяха отпуснати назад с вестник в скута, на подвижните табли пред други имаше подноси с храна и напитки. По време на кацането няколко чаши се бяха съборили и разлели.

Неколцина пътници си бяха сложили слушалки и като че ли гледаха малките телевизионни екрани, монтирани на страничните облегалки. Те работеха и на най-близкия течеше реклама, показваща щастливи хора в Манхатън.

Сержантът продължи напред и се обърна към пасажерите. Вече не се съмняваше, че всички са мъртви. Дълбоко си пое дъх и се опита да проясни мислите си. Свали ръкавицата на дясната си ръка и докосна лицето на жената, която седеше най-близо до него. Кожата й не беше абсолютно студена, но определено бе под телесната температура. Макгил предположи, че смъртта е настъпила преди няколко часа — и всичко в самолета показваше, че нещастието се е случило много преди кацането.

Анди се наведе над лицето на мъжа на следващия ред. Изглеждаше спокойно — нямаше слюнка, сълзи, измъчено изражение… Никога не беше виждал такова нещо. Отровните изпарения и дим предизвикваха паника, ужасно задушаване, изключително грозна смърт, оставяща отпечатъка си върху лицата и телата на жертвите. Хората тук сякаш бяха умрели в съня си.

Потърси задържания и двамата му придружители. Откри мъж с белезници до десния прозорец на предпоследния ред. Носеше тъмносив костюм и макар лицето му отчасти да бе скрито под маска за сън, приличаше на латиноамериканец, арабин или индиец — Макгил не ги различаваше много. Но човекът, който седеше до него, най-вероятно беше ченге — сержантът винаги познаваше своите. Опипа дрехите му и усети кобура на левия му хълбок. После погледна мъжа на последния ред и реши, че е вторият придружител. Във всеки случай, това вече нямаше значение, освен че нямаше да се наложи да ги извежда от боинга.

Макгил обмисли ситуацията. Всички в бизнес-класата бяха мъртви и тъй като въздухът и налягането в целия самолет бяха еднакви, същото се отнасяше за първа и втора класа. Това обясняваше положението на долната палуба. Това обясняваше тишината. Беше излишно да вика линейка по радиостанцията, но той откачи радиостанцията от колана си и тъкмо се канеше да я включи, когато се сети, че не знае какво да каже. Накрая просто натисна сигналния бутон, за да съобщи на хората си, че е добре.