Нелсън Демил - Играта на лъва

— Какво казва Линдли? — попитах Джордж.

— Някой от отдел „Произшествия“ се качил в самолета и изключил двигателите.

— Съобщил ли е какво става на борда?

— Не още, но излъчил сигнал, че всичко е наред. Понеже е с противогаз, така е по-лесно, отколкото да говори…

— Ясно — прекъснах го. — Какво ще кажеш да изляза навън при Линдли?

— Защо?

— Защо не?

Джордж се разкъсваше между желанието си да ме държи под око и да се избави от мен. Обикновено оказвам такова въздействие върху началниците си.

Той се обърна към всички:

— Линдли ще ми се обади веднага щом човекът от отдел „Произшествия“ изведе нашите хора от самолета и ги качи на някоя от колите. Тогава ще слезем по стълбището. Няма да ни отнеме повече от трийсетина секунди, така че запазете търпение.

Нямах намерение да споря с него, но все пак отбелязах за протокола:

— Ти решаваш.

Радиостанцията на Дебра Дел Векио изпращя. Тя я доближи до ухото си, после ни информира:

— „Янките“ завършили наравно в петия ининг.

Продължихме да чакаме. На стената висеше туристически плакат с нощен изглед от осветената Статуя на свободата. Под снимката на десетина езика бяха преведени думите на Ема Лазаръс 4 4 Ема Лазаръс 1849 — 1887 — американска поетеса. Б. — пр. : „Дайте ми изнемогващите си онеправдани маси, които жадуват за свободен дъх, отпадъци окаяни на пренаселените ви страни. Пратете ми бездомниците, от бурята изхвърлени — аз факела си край портала златен вдигам!“

Знаех стиховете наизуст още от основното училище. Все още ме караха да настръхвам.

Погледнах към Кейт и очите ни се срещнаха. Тя се усмихна и аз й отвърнах. Общо взето, това беше по-приятно, отколкото да лежа на системи в Колумбийската презвитерианска болница. По-късно един от лекарите ми каза, че ако не били шофьорът на линейката и санитарят, щели да завържат табелката с името ми на крака, вместо на китката. Толкова малко оставало да се гътна.

Това изцяло променя живота на човек. Не външно, а дълбоко в душата му. Също като на мои приятели, които са воювали във Виетнам, понякога ми се струва, че договорът ми с Господ е изтекъл и трябва да го подновявам от месец за месец.

Сетих се, че преди три години ме бяха ранили горе-долу по това време на деня. Бившият ми партньор Дом Фанели бе настоял да отбележим първата годишнина на по чашка в един бар на Западна 102 — ра улица, само на една пряка от мястото, където се беше случил Щастливият инцидент. Там ни чакаха десетина мои стари приятелчета, които ми подариха голяма мишена за стрелба с пистолет. На пробитите с три куршума гърди на очертания силует пишеше ДЖОН КОРИ. Ченгетата са странни хора.

Анди Макгил знаеше, че през следващите седмици всичките му действия ще бъдат анализирани до най-малката подробност. Навярно щеше да прекара един-два месеца в даване на показания пред десетки щатски и федерални инстанции. Случаят щеше да се превърне в пожарникарска легенда и Анди искаше да е сигурен, че нейният герой ще е той.

Мислите му се върнаха от неизвестното бъдеще към проблематичното настояще. Ами сега?

Двигателите можеха да отново да бъдат запалени само с помощното запалващо устройство, но тъй като пилотите бяха мъртви, щеше да се наложи от „Трансконтинентал“ да пратят кола, която да изтегли самолета на място, недостъпно за очите на публиката и медиите. Макгил вдигна радиостанцията си и повика Сорентино:

— Първи, тук Макгил. — Едва успя да чуе отговора на Тони през противогаза. — Колкото може по-скоро докарай влекач на компанията.

— Прието, да докарам влекач на „Трансконтинентал“. Какво става? — Действай. Край.

Анди излезе от пилотската кабина, бързо се спусна на долната палуба и отвори втората врата, точно срещу онази, през която беше влязъл.

После дръпна завесата на втора класа и надникна в дългото, широко пътническо отделение. Срещу него неподвижно седяха стотици хора. Макгил продължи да ги гледа в очакване някой да се раздвижи или да издаде звук. Ала никой не помръдна, никой не реагира на неговото присъствие.

Той се извърна, отиде до завесата на първа класа, дръпна я и бързо пресече отсека. Докосна няколко лица, дори ги плеснало бузите. Нямаше абсолютно никакви признаци на живот. Кой знае защо, ненадейно си спомни за цената на двупосочните билети в първа класа за полета от Париж до Ню Йорк — около десет хиляди долара. Имаше ли значение? Всички бяха дишали един и същ въздух и сега бяха също толкова мъртви, колкото и пасажерите във втора класа.