Нелсън Демил - Играта на лъва

Макгил се върна в коридора, отиде до дясната врата и си свали противогаза.

Сорентино, който стоеше на стъпалото на камиона, извика:

— Какво става?

Сержантът дълбоко си пое дъх и отвърна:

— Ужас. Истински ужас.

Тони никога не бе виждал шефа си в такова състояние и разбра, че се е случило най-страшното.

— Свържи се с командния център… — каза Макгил — и им съобщи, че пътниците и екипажът са мъртви. Причината вероятно са токсични изпарения…

— Боже Господи!

— Да. Повикай представител на компанията в Центъра. — Той замълча, после прибави: — Всъщност повикай всички. От митницата, от багажния сектор, абсолютно всички.

— Ясно. — Сорентино се скри в кабината на камиона.

Макгил се обърна към входа на втора класа. Беше почти сигурен, че вече няма нужда от противогаз, но взе кислородната бутилка със себе си, макар да остави брадвичката до стената. Не усещаше отровен газ, само някаква слаба миризма. Струваше му се позната и накрая се сети. Бадеми.

Като се мъчеше да не гледа мъртъвците, той тръгна по дясната пътека, отвори двата изхода, после направи същото с двете леви врати. Течението започна да изсушава мокрото му от пот лице.

Радиостанцията му изпращя.

— Първи, тук лейтенант Пиърс. Докладвай.

Макгил свали малкото устройство от колана си и отговори на началник-отдела:

— Тук първи. Намирам се на борда на въпросния самолет. Всички са мъртви.

Последва продължително мълчание.

— Сигурен ли си? — накрая попита Пиърс.

— Да.

— Дим? — след ново мълчание каза лейтенантът. — Или нещо друго?

Няма дим. Токсични изпарения. Не открих източника. Самолетът е проветрен и не съм с противогаз.

Прието. Не затваряй.

Малко му се гадеше, но смяташе, че е по-скоро от шока, отколкото от вероятните изпарения. Нямаше намерение да проявява иници-атива и просто чакаше. Можеше да си представи какво става в командия-център — чуваше бръмченето на десетки гласове.

— Добре… — накрая се обади Пиърс, — искал си влекач на „Трансконтинентал“.

Точно така.

Трябва ли ни… подвижният лазарет?

— Не. А подвижната морга няма да е достатъчна.

— Ясно. Е… тогава ще освободим пистата.

— Прието. Чакам влекача.

— Да… добре… хм… остани на борда.

— Никъде няма да ходя.

— Искаш ли да пратя някого? Санитари?

Макгил ядосано въздъхна. Тези идиоти в командния център като че ли не разбираха, че всички са мъртви.

— Не — отвърна той.

— Добре… в такъв случай… предполагам, че самолетът е кацнал на автопилот.

— Сигурно. Или на автопилот, или по Божия воля. Не съм го приземил аз, а определено не са били пилотите.

— Прието. Навярно… искам да кажа, че автопилотът е бил програмиран…

— Това си е чистата истина, господин лейтенант. Пилотите са студени.

— Прието… значи няма следи от пожар?

— Не.

— Декомпресия?

— Не, никъде не висят кислородни маски. Изпарения. Скапани токсични изпарения.

— Добре, успокой се.

— Аха.

— Ще те чакам в заградената зона.

— Ясно. — Макгил закачи радиостанцията на колана си.

Нямаше какво друго да прави, затова тръгна покрай седалките и за пореден път се увери, че никой на борда не е оцелял.

— Кошмар.

В пълното отделение на втора класа започна да изпитва клаустрофобия. Предпочиташе да е на горната палуба, откъдето можеше да вижда по-добре какво става около самолета.

Излезе в коридора, качи се по спиралното стълбище и влезе в отсека. През левите люкове видя, че към боинга се приближава влекач. Колите на отдел „Произшествия“ от другата страна се отдалечаваха към пожарната. Някои се насочваха към заградената зона.

Опита се да не обръща внимание на труповете. Тук поне бяха по-малко и сред тях нямаше деца и бебета. Но където и да се намираше в самолета, помисли си той, пак щеше да е единственото живо същество на борда.

Това не беше съвсем вярно, но Анди Макгил не знаеше, че има компания.

Тони Сорентино гледаше влекача на „Трансконтинентал“, който се приближаваше към предния колесник. Камионът представляваше нещо като голяма платформа с кабинки в двата края, така че когато шофьорът спре до носа, да не му се налага да дава на заден ход. Когато закачеше теглича, просто щеше да се качи във втората кабинка и да потегли.

Сорентино се зачуди защо „Патлаци и маркучи“ нямат такъв влекач, после си спомни: някой му бе казал, че е свързано със застраховането. Всяка авиокомпания имала собствени влекачи и ако откъснели колесника на самолет за сто и петдесет милиона долара, това си бил техен проблем. Имаше логика. И все пак отделът трябваше да разполага поне с един влекач. Колкото повече играчки, толкова по-добре.