Нелсън Демил - Играта на лъва

Самолетът забави ход. Когато спреше, отсеците щяха да се напълнят с хора. Трябваше да ее изпикае преди да се е появил някой.

Той отиде до тоалетната и натисна бравата. Заключено. Малкият червен надпис показваше, че е заето. Макгил се обърка. Беше проверил вратата и тогава тя бе отключена. Отново опита и този път я отвори.

В тоалетната стоеше висок тъмнокож мъж, облечен в гащеризон с емблемата на „Трансконтинентал“.

Анди онемя за миг.

— Как… — накрая промълви той.

Непознатият впи в него дълбоките си черни очи и повдигна дясната си ръка, около която бе увито одеяло.

— Кой си ти, по дяволите?

— Аз съм Асад Халил.

Макгил едва чу приглушения пукот на изстрела и не усети 40 — калибровия куршум, който прониза челото му.

— А ти си мъртъв — каза Халил.

Тони Сорентино влезе през портала на заградената зона и се огледа. На високи стълбове в подковообразното пространство бяха монтирани мощни прожектори. Като се изключеше бетонната настилка, мястото напомняше на бейзболен стадион.

Не беше идвал тук от няколко години. Оградата бе висока три и половина метра и на всеки десет метра имаше вишки с бронирани стъкла и амбразури, макар че доколкото виждаше, вътре нямаше хора.

Погледна към страничните огледала, за да се увери, че шофьорът на влекача не е изпаднал в паника и не е спрял на входа. Оградата от двете страни на портата беше достатъчно ниска, за да позволи на крилете на всеки пътнически самолет да минат над нея, но шофьорите не винаги го забелязваха.

Влекачът продължаваше да го следва.

Почти всички вече бяха тук и ги чакаха. Тони забеляза подвижния команден пост — огромен бус, претъпкан с радиостанции, телефони и шефове. Разполагаха с пряка връзка с половината свят и вече сигурно се бяха обадили на НЙПУ, ФБР, Федералното управление на авиацията, навярно дори на Бреговата охрана, която понякога помагаше с хеликоптери. Както и на митницата и паспортния контрол. В днешната операция имаше само две разлики: първо, всичко щеше да се свърши тук, а не на терминала, и второ, нямаше да разпитват пътниците.

Сорентино намали скоростта. Още няколко метра и щяха да са в средата на заградената зона.

Забеляза също подвижната морга и един по-голям хладилен камион до нея, заобиколен от много хора в бяло. От двете страни на участъка имаше подвижни стълби, общо шест. До тях бяха неговите колеги, ченгетата от Транспортна полиция и отдел „Произшествия“, готови да се качат на борда и да се заемат с отвратителната задача да изнесат труповете.

Освен това имаше много коли на „Трансконтинентал“ — камиони, конвейери, багажни мотокари. Наоколо стояха двайсетина работници на компанията в сини гащеризони. Тези момчета обикновено трябваше да си плюят на ръцете, иначе надзирателите им щяха да им скъсат задниците. Ала никой нямаше да бърза с разтоварването на този боинг.

Тони видя също подвижен рентген на Транспортна полиция, с който щяха да проверят багажа, и четири обслужващи коли, които не бяха тук, за да доставят храна за самолета. Кабините им хидравлично се издигаха до равнището на вратите и бяха най-подходящи за изнасяне на труповете.

Всички бяха тук, всички, които обикновено бяха на терминала. Освен хората, които чакаха самолета на портала. Бедните, каза си Сорентино. Представителите на „Трансконтинентал“ скоро щяха да им съобщят новината.

Опита се да си представи каква работа очаква компанията. Трябваше да следят в коя морга са телата, да предадат багажа и личните вещи на семействата. „Божичко!“

И после, след няколко дни или седмици, когато откриеха какъв е проблемът, боингът щеше да продължи да носи пари на фирмата. Той се зачуди дали роднините на пътниците ще получават билети с отстъпка.

Пред камиона застана ченге от Транспортна полиция и му даде знак да продължи още малко напред. Накрая вдигна ръце и Сорентино спря. Погледна в страничните огледала, за да провери дали онзи идиот във влекача също е спрял, и изключи въртящия се светлинен сигнал. Дълбоко си пое дъх, после скри лицето си в шепи и усети, че по бузите му се стичат сълзи, което го изненада, защото не знаеше, че плаче.

Тримата с Кейт и Симпсън не разговаряхме, просто слушахме радиостанцията. Ченгето превключи на друга честота, свърза се с една от колите на отдел „Произшествия“ и след като се представи, попита:

— Какъв е проблемът с боинга на „Трансконтинентал“?

— Изглежда, токсични изпарения — отговори му нечий глас.