Нелсън Демил - Играта на лъва

Той кимна и двамата с Кейт бързо тръгнахме по лявата пътека. На другите врати също се появиха хора. Ние протегнахме картите си и извикахме:

— ФБР. Моля, не влизайте. Останете на стълбите. — И така нататък.

Това ги спря и те започнаха да се трупат край вратите. Продължихме към предната част на самолета. От време на време поглеждах през рамо и виждах очи, втренчени в пространството. Клепачите на някои бяха затворени. Токсични изпарения. Но какви?

Стигнахме до коридора между двата изхода, отделението на стюардите, тоалетните и спиралното стълбище. Беше пълно с хора и ние повторихме предишната сцена, но този път не постигнахме същия успех.

Има вероятност тук да е извършено престъпление — казах аз. — Излезте от самолета и изчакайте отвън.

Мъж в син гащеризон стоеше на спиралното стълбище.

— Хей, приятел — извиках му. — Слез оттам.

Хората заотстъпваха към изходите. Човекът с гащеризона се подчини. Двамата с Кейт минахме покрай него и се заизкачвахме нагоре.

Прескачах стъпалата по две наведнъж и спрях веднага щом пода дох глава над горната палуба. Не смятах, че ще се наложи да използвам пистолета си, но тъй като се колебаех, все пак извадих глока си и го пъхнах в колана.

Тук бе по-светло, отколкото долу. Зачудих се дали човекът от отдел „Произшествия“, който се беше качил пръв, все още е на борда.

— Хей! — извиках. — Има ли някой?

Отдръпнах се, за да позволя на Кейт да се качи. Тя се отдалечи на няколко крачки от мен и видях, че не е извадила оръжието си. Всъщност, изглежда, нямаше причини да подозирам, че в самолета се крие някаква опасност. Полицаят от Транспортна полиция бе докладвал, че всички са мъртви. Но къде бе той?

Всяко нещо по реда си. Първо трябва да се увериш, че нищо не те заплашва, което означава да отвориш затворените врати. Много печени детективи са били изнасяни с краката напред, защото са оглеждали местопрестъпление, без да се подсигурят.

Вдясно в дъното беше тоалетната, вляво — отделението на стюардите. Дадох знак на Кейт и тя извади пистолета си, докато аз се насочвах към дясната врата. Пишеше СВОБОДНО. Натиснах бравата и се отдръпнах настрани.

— Чисто е — каза Кейт.

На пода в другото помещение лежеше стюардеса. Коленичих и потърсих пулс на глезена й. Не само че нямаше, но и бе абсолютно студена.

Между двете врати имаше багажно отделение, така че покрих Кейт, която провери вътре. Нищо друго освен палта и якета на пътниците, чанти и разни дреболии. Приятно е да пътуваш в бизнес-класа. Тя бегло разгледа помещението и едва не ги пропуснахме, но те бяха там. Върху една ръчна количка бяха завързани две зелени кислородни бутилки. Отгоре бе хвърлен някакъв шлифер. Проверих вентилите. Бяха отворени. Трябваха ми около три секунди, за да заподозра, че едната бутилка съдържа кислород, а другата — нещо, което не е полезно за здравето. Всичко си идваше на мястото.

— Това са медицински кислородни бутилки — отбеляза Кейт.

— Точно така. — Виждах, че и тя започва да схваща, но и двамата не казахме нищо.

Бързо минахме по пътеката и спряхме пред вратата на пилотската кабина. Ключалката бе разбита. Отворих и влязох. Пилотите седяха наведени напред. Проверих пулса на шиите им, но не усетих нищо освен студена лепкава кожа.

Забелязах, че люкът на тавана е отворен, и предположих, че полицаят от отдел „Произшествия“ е проветрил кабината. Излязох.

Кейт стоеше до седалките в дъното на пътническото отделение. Приближих се до нея.

— Това е Фил Хъндри… — каза тя.

Погледнах мъжа, който седеше до агента. Носеше черен костюм, ръцете му бяха в белезници. Лицето му беше скрито под маска за сън. Пресегнах се и я вдигнах. Двамата с Кейт дълго го гледахме.

— Това ли е?… — накрая попита тя. — Не ми прилича на Халил.

И на мен не ми приличаше, но не си спомнях снимката му много добре. Освен това лицата на мъртъвците странно се изменят.

— Ами… като че ли е арабин… не съм сигурен.

Тя разкопча ризата му.

— Няма бронирана жилетка.

— Няма — съгласих се. Тук ставаше нещо много странно, меко казано.

Кейт се наведе над мъжа зад Фил Хъндри и каза:

— Питър Горман.

Поне това беше успокояващо. Двама от трима. Но къде бе Асад Халил? И чий беше трупът на негово място? Кейт погледна арабина.

— Какъв е този? Съучастник? Жертва?

— Може би и двете.

Опитвах се да открия отговора, но със сигурност знаех само, че всички са мъртви, освен навярно човекът, който се преструваше на умрял. Озърнах се наоколо и казах на Кейт: