Нелсън Демил - Играта на лъва

Излязохме от първа класа.

— Между другото, каква е тази саудитска история? — попитах полицая, когото бях помолил да пази стълбището.

Той ни обясни и накрая прибави:

— Това е нещо друго. Нов случай.

Двамата с Кейт се отдръпнахме настрани.

— Какво ще кажеш да го наречем историята на „Дракула“? — предложих аз.

— Моля?

— Нали знаеш, граф Дракула лежи в ковчег на кораб, който пътува от Трансилвания за Англия. Съучастникът му отваря ковчега, Дракула се измъква и изпива кръвта на всички на борда. Корабът акостира на пристанището сам и графът слиза на брега, за да продължи да сее ужас. — Ако бях добър католик, щях да се прекръстя.

Кейт ме погледна. Сигурно се чудеше дали не съм се побъркал, или съм в шок. Определено съм си чалнат и трябва да призная, че наистина бях в шок. Искам да кажа, че вече бях виждал какво ли не, но малцина на земята са се сблъсквали с такова нещо, освен навярно по време на война. Всъщност това си беше война.

Обърнах се към отделението на втора класа и видях, че санитарите са успели да се качат в самолета. Вървяха по пътеките, установяваха смъртта на пътниците и закачваха на всеки труп табелка с номера на мястото. По-късно щяха да ги приберат в чували.

Отидох до дясната врата, за да подишам малко чист въздух. Имах чувството, че пропускаме нещо — нещо изключително важно.

— Не трябва ли пак да претърсим горната палуба? — попитах Кейт.

Тя се замисли, после каза:

— Струва ми се, че вече направихме каквото можахме. Отделението за стюардите, пилотската кабина, багажното отделение… От лабораторията няма да останат доволни, ако обърнем местопрестъплението с главата надолу.

— Да… — Въпреки това забравяхме нещо… Замислих се за служебните карти, портфейлите и паспортите, които Халил не бе взел, и макар да го бях обяснил на Кейт, започнах да се чудя защо все пак ги е оставил. Ако се приемеше, че всичките му действия имат някаква цел, какво искаше да постигне, като постъпваше тъкмо обратно на очакванията ни?

Претършувах мозъка си, но не открих нищо.

Кейт ровеше в едно от дипломатическите куфарчета.

— Като че ли и тук не липсва нищо — каза тя, — дори досието на Халил и инструкциите на Зак Уебър…

— Чакай малко.

— Какво има?

Започвах да загрявам.

— Той се опитва да ни накара да си мислим, че е свършил с нас.

Край на акцията. Иска да решим, че се е запътил към терминала за заминаващи. Че ще излети за някъде и не желае да открият тези неща у него, ако го претърсят.

— Не те разбирам. Страната ли напуска?

— Иска ние да си помислим така.

— Добре… значи остава тук. Сигурно вече е далеч от летището.

— Щом не е взел документите, значи иска да е чист. Тогава защо са му пистолетите? Няма да влезе в терминала с тях, а ако е избягал от летището, винаги може да си намери оръжие. Тогава… за какво са му два пистолета на летището?

— Готвел се е да си проправи път с оръжие — отвърна Кейт. — И е останал с бронираната жилетка. Какво ще кажеш?

Ами… — Внезапно си спомних за либиеца, който се бе предал през февруари, и ми хрумна абсолютно невероятна мисъл. — Мамка му… — Втурнах се нагоре по спиралното стълбище, като прескачах п три стъпала наведнъж, влетях в бизнес-класата и отидох при Филндри. Повдигнах дясната му ръка, която беше пъхната между бедрото и страничната облегалка между двете седалки. Палецът бе отрязан с остър инструмент. — По дяволите!

Проверих дясната ръка на Питър Горман и открих същото.

— О, не! — възкликна Кейт.

Двамата бързо се спуснахме на долната палуба, излязохме през вратата и разблъскахме хората на подвижната стълба. Намерихме колата на Транспортна полиция, с която бяхме дошли. Аз скочих отпред, Кейт се вмъкна на задната седалка. Казах на Симпсън:

— Включи светлините и сирената. Тръгвай.

Извадих от джоба си клетъчния телефон, набрах номера на „Конквистадор“ и след малко съобщих на Кейт:

— „Конквистадор“ не отговаря.

— О, Господи!

Симпсън подкара към портала, като маневрираше сред десетките паркирали автомобили, но на изхода ни спряха ченгета от Транспортна полиция, които ни информираха, че районът е блокиран.

— Зная, аз наредих да го блокират — отвърнах. Това не им направи никакво впечатление.

Кейт уреди въпроса, като им показа служебната си карта от ФБР, използва малко логика, малко увещания, малко заплахи и малко здрав разум. Помогна и Симпсън. Аз си държах устата затворена. Накрая ни пуснаха.

Бързо казах на Ал: