Нелсън Демил - Играта на лъва

Отидох до бюрото, край което не толкова отдавна бяхме седели всички. Столовете бяха свободни, чашите за кафе бяха празни, а Ник Монти лежеше по гръб на пода с широко отворени очи. Около тялото му имаше голяма локва кръв. На гърдите на бялата му риза се виждаха поне две входни рани. Явно не беше имал време да извади пистолета си, защото все още си бе в кобура. Наведох се над него и проверих за пулс, но нямаше.

Кейт бързо изкачи трите стъпала до комуникационната част от залата и аз я последвах. Дежурната очевидно бе имала няколко секунди да реагира, тъй като беше просната до отсрещната стена под огромните електронни карти на света. Всичко наоколо бе опръскано с кръв. Кобурът й висеше на облегалката на един от столовете при синия й блейзър и чантата й. Проверих и нейния пулс, но разбира се, беше мъртва.

В помещението бръмчаха и пращяха електронни устройства. По тонколоните се чуваха тихи гласове. Тракаше телетип, някъде се включи факс. На пулта имаше поднос със суши. Отново погледнах убитата жена. Едва ли бе очаквала проблеми в самото сърце на едно от най-сигурните и секретни места в страната.

Фостър и Наш влязоха в залата и застанаха до Ник Монти. Следваха ги две униформени ченгета от Транспортна полиция, които зяпаха тъпо.

— Повикайте линейка! — извиках аз. Не че ни трябваше, но нямах какво друго да кажа.

С Кейт слязохме от подиума на комуникационната и четиримата се отдръпнахме в ъгъла. Джордж Фостър беше пребледнял, сякаш току-що са му показали заповедта за уволнението му. Както винаги, Тед Наш се опитваше да си придаде непроницаем вид, но забелязах, че на лицето му плъзва загрижено изражение.

Мълчахме. Какво можехме да кажем? Бяха ни направили на глупаци, каквито навярно и бяхме. Стотици хора бяха мъртви и убиецът им скоро щеше да изчезне в щат, обитаван от шестнайсет милиона души. Ако имаше достъп до нещо ядрено, химическо или биологическо, до утре по това време броят им можеше да се съкрати наполовина.

Очевидно имахме ужасен проблем. Ако АСЧ действаше като НЙПУ, всички щяхме да си изгубим работата.

Но поне Ник Монти щеше да бъде погребан с почести и щяха посмъртно да го наградят с медал за храброст. Както казах, чудех се какво ли щеше да е, ако бях останал вместо него. Навярно щях да лежа на пода и да остана там, докато някой очертае тялото ми с тебешир.

Зяпах бюрото, около което бяхме седели, и се мъчех да си представя как Халил се втурва в залата, оглежда се, вижда Монти, Монти вижда него… Нападащият винаги има предимство. А Ник дори и не знаеше, че арабинът е в играта.

Всички забелязаха, че очите ми са насочени към бюрото и Ник, и не бяха толкова тъпи или безчувствени, колкото изглеждаха. Явно Разбираха какво ми минава през главата. Джордж ме стисна за рамото и ме накара да се извърна.

Да се махаме оттук — каза Кейт.

Никой не възрази. Наш взе досиетата от бюрото — преди те бяха пет, по едно за всеки от нас, но сега бяха четири. Очевидно господин Халил се беше снабдил с личен екземпляр и вече имаше представа какво ни е известно за него. Невероятно.

Върнахме се в рецепцията, която започваше да се пълни с ченгета от НЙПУ и Транспортна полиция. Някой бе открил ключа за дезактивиране на системата и вратата стоеше отворена.

Извадих снимката на Халил от едно от досиетата, отидох при един униформен лейтенант от Транспортна полиция и му я подадох.

— Това е заподозреният — казах аз. — Размножете я и я раздайте на всичките си хора. Наредете им да спират и претърсват всяка кола, която напуска летището. Проверете паркингите, такситата, камионите, дори служебните автомобили.

— Вече го правим. Вдигнах на крак всички участъци в града.

— Проверете и терминалите за заминаващи — прибави Кейт.

— Ясно.

— Навън има мотокар на „Трансконтинентал“ — продължих аз. — Мисля, че престъпникът е дошъл с него. Съобщете ни, ако откриете някъде униформа или гащеризонна „Трансконтинентал“.

Лейтенантът взе радиостанцията си и се свърза със своя команден център.

Колелата започваха да се въртят, но Асад Халил се движеше по-бързо и вече едва ли имаше вероятност да го пипнем на летището.

Фостър се дразнеше от присъствието на всички тези ченгета от НЙПУ и Транспортна полиция.

— Добре — каза той, — моля, напуснете помещението. Това е местопрестъпление и не бива да пипаме нищо. Оставете някой да пази на вратата. Благодаря ви.

Излязоха всички освен един сержант от Транспортна полиция, който ни повика при плота на Нанси и посочи една празна чаша. В около един сантиметър чай плуваха два палеца.