Нелсън Демил - Играта на лъва

Това ме изненада, особено използването на някогашната ми благородна титла. Изгубих дар слово и си помислих, че досега нещо не съм разбирал милия Тед. Може би трябваше да се пресегна, да разроша косата му и да му кажа: „Обичам те, стари смотаняко!“

Стигнахме до портала и ченгето от Транспортна полиция ни махна да минем почти без да ни погледне. Очевидно не всички бяха предупредени. Наредих на Симпсън да спре.

Слязох от колата и си показах картата.

— Полицай, не си ли получил заповед да спираш и претърсваш всички автомобили?

— Да… но не и полицейски.

Това ме вбеси. Пресегнах се в колата и взех едно от досиетата. Извадих снимката и му я пъхнах под носа.

— Виждал ли си този човек?

— Не… щях да си спомня лицето му.

— Колко коли минаха, откакто получи заповедта?

— Малко. Днес е събота. Най-много десетина.

— Спира ли ги да ги претърсиш?

— Да… но всички бяха големи камиони, пълни със сандъци. Не мога да отварям всеки сандък, освен ако не са наред митническите документи. А те бяха наред.

— Значи не си отворил нито един сандък, така ли?

Ченгето започваше да се ядосва.

— Имам нужда от помощ. Това може да отнеме цял ден.

— Колко коли минаха оттук преди да получиш заповедта?

— Може би… две-три.

— Какви?

Два камиона. И едно такси.

— Имаше ли пътник в таксито?

Не забелязах. Това беше преди заповедта — прибави той. Добре… — Дадох му снимката. — Този тип е въоръжен и опасен. Днес вече уби прекалено много полицаи.

— Господи!

Върнах се в колата и продължихме. Ченгето не ни накара да отворим багажника, както щях да постъпя аз, ако някой умник се бе заял с мен. Но Америка не е готова за такива случаи. Изобщо не е готова.

Излязохме на магистралата и поехме обратно към Манхатън. Известно време пътувахме в мълчание. Движението беше натоварено, но на мен не ми пукаше. Докато зяпах Бруклин през десния прозорец, казах на своите федерални приятели:

— В щата живеят шестнайсет милиона души, осем милиона от които в града. Сред тях има двестатина хиляди новопристигнали емигранти от ислямски страни и около половината са тук в Бруклин.

Кейт и Наш не отговориха.

Що се отнасяше до Халил, ако наистина изчезнеше в това гъмжило, щеше ли АСЧ да го открие? Навярно. Общността на емигрантите от Средния изток бе доста затворена, но имаше информатори, да не споменавам за лоялните американци сред тях. Подземната терористична мрежа беше сериозно компрометирана и трябва да призная, че федералните държаха бомбаджиите под око.

Ето защо Асад Халил нямаше да се свърже с обичайните заподозрени. Човек, който бе извършил такова нещо, нямаше да установи контакт с по-глупав от себе си.

Замислих се за дързостта на Халил, която неговите симпатизанти щяха да нарекат „храброст“. Този тип щеше да е истинско предизвикателство, меко казано.

Накрая Наш се обади, без да се обръща конкретно към никого:

— Ежегодно в страната влизат около един милион нелегални имигранти. Не е чак толкова трудно. Затова смятам, че целта на нашия човек не е била да проникне в Щатите, за да извърши терористичен акт. Неговата цел са били самолетът и „Конквистадор“. Изобщо не е напускал летището и ако Транспортна полиция не го е заловила, в момента е на борда на някой самолет.

— Вече отхвърлих тази теория — отвърнах му аз. — Изостанал си.

— Аз пък отхвърлих другите възможности — напрегнато настоя той.

Спомних си случая с Плъм Айланд и нелогичните твърдения и невероятни конспиративни теории на господин Наш. Очевидно не беше особено интелигентен и нямаше абсолютно никаква представа какво означава здрав разум.

— Залагам десетачка, че Халил съвсем скоро ще се обади отнякъде, при това отблизо — казах аз.

— Съгласен — рече Наш и се обърна към мен. — Ти нямаш опит с тези неща, Кори. Терористите не са като твоите глупави престъпници. Те нанасят удар и бягат. Не се връщат на местопрестъплението и не се крият в къщата на гаджетата си с още топъл патлак и чувал с плячка, нито пък се хвалят с подвизите си из баровете. Казвам ти качил се е на някой самолет.

— Благодаря ви, господин Наш. — Чудех се дали да го удуша, или да му разбия черепа с дръжката на пистолета си.

— Теорията ти е интересна, Тед — намеси се Кейт. — Но докато не се убедим, трябва да вдигнем на крак целия отдел „Среден изток“ и да поставим под наблюдение домовете на известните и заподозрени терористи.

— Не възразявам срещу обичайната оперативна процедура — от върна той. — Но ако този тип все още е в страната, ще го откриеш на последното място, на което смяташ, че ще се появи. Онзи през февруари изчезна като дим и никога няма да го видим. Ако между тях има връзка, значи представляват нещо ново и неизвестно. Някаква група, за която изобщо не сме чували.